В. Ф. Глушков не просто механізатор з великим досвідом
| Вид материала | Документы |
СодержаниеЯ повернувся, мамо! Номинант в конкурса «Човек на годината-2007» |
- Кий процес, 14.73kb.
- «Появление европейской науки в новое время», 102.2kb.
- Герберт Александер Саймон Исследователи ии: Лотфи Заде Исследователи ии: А. А ляпунов,, 9.34kb.
- План організації спільного семінару Тернопільської та Івано-Франківської міських рад, 29.63kb.
- В. М. Глушков пионер математиЧеской теории выЧислительных систем и основатель Института, 153.69kb.
- Смерть Ивана Ильича идругие рассказ, 193.53kb.
- Великой Скифии «Русы Великой Скифии», 4397.06kb.
- Внеклассное мероприятие ко Дню Победы 4 класс. Поклонимся великим тем годам, 127.97kb.
- Методика управления посредством концентрации на числах, или Создание цифровых рядов, 74.14kb.
- А. С. Кингсеп Что там, за ветхой занавеской тьмы?, 90.26kb.
Я повернувся, мамо!
Не так давно в секторі обліку райкому Компартії України ми познайомилися з воїном-інтернаціоналістом.
— Віктор Конопельський, назвав він себе.
Стрункий, засмаглий юнак. На парадному кителі виблискують солдатські нагороди — медаль «За відмінну військову службу», почесні знаки, і серед них — знак ЦК ВЛКСМ «Воїнська доблесть». Завітав Віктор у райком, щоб стати на партійний облік. В армії його прийняли в члени КПРС.
Родом він з Червонознам’янки. Тут народився і виріс. Закінчив десятирічку. Звідси пішов на службу. В Червонознам’янці живуть і працюють його батьки — Ганна Григорівна та Ярослав Іванович. По закінченні школи Віктор поступив до інституту — не пройшов за конкурсом. Працював лаборантом у школі.
А в 1986 році його провели на службу. На все життя запам’ятався юнакові батьків наказ: служити чесно, слухатися своїх командирів, бути вірним товаришем. Годилися сином і хвилювалися. А він часто писав додому теплі листи, запитував батьків про здоров’я, цікавився братовими справами. Анатолій трудиться майстром на Червонознам’янському цукровому заводі.
Читаючи листи з Червонознам’янки, він ніби бачив рідну домівку, батьків, брата, шкільних друзів. А наяву — згорьовані обличчя афганських матерів і дітей, труни наших воїнів, які загинули заради миру і спокою на цій багатостраждальній землі.
До армії пішов вісімнадцятирічним юнаком — повернувся додому дорослим чоловіком, якому довелося сповна винести всі труднощі бойового життя. Саме тут він навчився по-справжньому цінувати солдатську дружбу, віру в людей. Особливо подружив із Володимиром Чипигою та Володимиром Важеніним. Один — із Саратовської, другий — з Курганської області. — Далеко від Батьківщини, — каже Віктор, — ми не відчували себе самотніми. З нами була вся наша держава, були наші наставники — заступник командира В. М. Петренко і замполіт батальйону І. І. Іваненко. Я їм дуже вдячний.
У школі він був секретарем комітету комсомолу. В армії — заступником секретаря комсомольської організації батальйону. Старші допомагали йому у виховній роботі з молодими солдатами.
Дізнавшись, що ми писатимемо про нього, він сказав:
— Ви краще про матір розкажіть. Розкажіть про її сльози, про чекання.
Особливо в останні дні після звільнення сина в запас вона часто визирала на вулицю — чи не йде її солдат. А того пам’ятного дня, першого червня, побачивши біля хвіртки синівську постать, крикнула чоловікові:
— Славичку, Вітя приїхав!..
Словами не передаси цієї безмежної материнської і батьківської радості.
— Мамо, я повернувся!!!
Так, старший сержант Віктор Ярославович Конопельський, виконавши свій інтернаціональний обов’язок в Афганістані, повернувся додому. Він хоче стати істориком — готується зараз до іспитів в університеті.
Військова служба гартує в юнаках наполегливість у досягненні поставленої мети. І звичку не відступати перед труднощами. І ми певні, що ці риси допоможуть Віктору Конопельському стати студентом, оволодіти професією. А потім — стати добрим фахівцем.
Щасти тобі, юначе!
В.Савицька, завідуюча кабінетом
політосвіти райкому партії.
С. Кінзбурська,
працівник редакції.
Номинант в конкурса «Човек на годината-2007»
Фотоалбумът «Катаржино» възкреси историята на четири поколения българи
Всеки ден в библиотеките и на полиците на книжните магазини се появяват нови книги. Това са сериозни научни трудове и леки художествени романи. Тяхното съдържание навлиза в нашето всекидневие, в нашето съзнание и отново и отново ни кара да се замисляме въерху глобални и не съвсем проблеми. Фотоалбумът «Катаржино» на младия българин Александър Визиров е една от такива не случайни книги, които омагьосват със своята енергетика, своята искреност и особен вълнуващ дух. И това е напълно обяснимо, защото от страниците на тази безценна книга се усмихват българи, живели още в началото на по-миналия век.
В книгата са събрани над 1200 портретни и сюжетни снимки на жители на с. Катаржино (с. Червонознаменка, Ивановско), жилищни и култови сгради, облекло и начин на живот. Всяка снимка е подписана и датирана, което позволява да се проследи пълнята картина на основаванието и развитието на селото.
Отваряйки за първи път тази книга, лично аз изпитвах чувство на гордост, че героите на този фотоалбум — генерали, академици, художници и просто весели и добродушни хора са мои сънародници. Другото, което също бе много приятно и вълнуващо е общуването с автора на книгата Александър Визров, който за всяка снимка в книгата разказваше цяла история. А снимките наистина са най-изразителни факти на историята, защото те носят в себе си не само фактологическа информация, но и емоционална.
Фотоалбумът «Катаржино» видя свят през август миналата година. Цели пет години Александър събира късчета на историята и възстановявя забулените страници от развитието на селото. Той възскресява цели родове и открива нови преуспели личности; напуснали селото още като млади. За да установи връзка с тях, той се свързва с различни научни и други учреждения в различни градове на Украйна и Русия, а също и много време работи в одеските архиви.
Вдъхновение и напътствени думи за създаване на подобен труд Александър получава от професор Михаил Дихан, една знакова и харизматична личност на българите в Бесарабия и България. Това се случва през 2002 г. на честването на кръглата дата на с. Благоево, Ивановско. Тогава Михаил Дихан представя своята книга за Благоево и благославя Александър да го последва и да увековечи историята на Катаржино. И Александър Визиров блестящо успява, той създава нещо поуникално и ценностно — фотоалбум, състоящ от 8 части. Те обединяват четири български поколения катаржински родове от първите до 60-те години на 20 век. В фотоалбума, оформен на украински и български език, са представени също и украински родове, преселили се на времето от Лвовска област. Събирайки материали за своето творение, Александър мого общува с катаржинци, някои от тях му помагат като представят интересни и цени снимки и опознават личностите, изобразени на тях. Но повечето жители на това село остават благодарни на автора, за това, че той възстановява много изгубели се роднински връзки и възвръща на хората радостта от ново роднинско общуване.
Сериозно внимание Александър Визиров отделя и на архитектурните сгради и кръстовете на гробището в селото, които според други специалисти са едни от найразнообразни и интересни в цяла Украйна.
Уникална е снимката на църквата «Възнесение Господне», построена през 1899 г. и разрушена по време на съветската власт. Според старите жители на селото, авторът на проекта на църквата, възможно е, прочутия архитект Алексей Щусев. Но, за съжаление доказателства на този факт засега не са намерени. Но Александър планира да направи няколко изследвания в архивите на Русия и да докаже този факт.
Днес Александър се занимава с разпространяването на книгата, която вече може да се намери във всяка научна библиотека на Украйна. Но след кратко време, той отново ще възобнови своята изследователска дейност и ще продължи да възкресява историята, защото българското начало в него не му позволява да живее спокойно и да бездейства. Той мечтае да създаде подобен фотоалбум на българи от цяла Украйна. Той би станал наистина исторически шедьовър, който има право на съществуване, и който един ден наистина ще бъде създаден.
Александър Визиров е млад, енергичен, комуникативен и добър човек, който търси вдъхновение в дълбочината на българските корени и в размереното дихание на природата. Неговите любими фотосюжети отразяват най-невероятни есенни и летни пейзажи. «Обожавам по време на дъждовната есен, когато всички се крият в своите домове, да се разхождам из празния град или калната гора. Тогава аз се разтворявам във тази мъглива и мокра природи и там, на нейната територия, си почивам и се подхранвам с позитивна енергия» — разказва г-н Визиров.
Александър е интересен събеседник, обладател на уникална колекция от стари снимки, съзидател и творец. Съвсем неотдавна той стана и носител на наградата «Човек на годината-2007», инициирана от президента на Асоциацията на българите в Украйна. Тази достойна оценка на неговия значим труд със сигурност ще му вдъхне нови сили за нови книги и нови снимки. Нека му пожелаем здраве, успехи и благосклонност на съдбата.
Честито!
Александър Визиров е роден в с. Катаржино през 1965 г. През 1993 г. завършва Одеската академия за комуникация и започва работа като инженер. Но вече след три години формира свои собствен бизнес и оглавлява своя фирма «Ватек» в гр. Одесса. Успоредно с това създава семейство и възпитава две деца. Въпреки своите многобройни задължения оставя верен на своето вече многогодишно хоби — художественото фотографиране. Александър е член на Одеската фотографичната асоциация. Неговите фотоснимки неведнъж украсяват различни одески, республикански и международни фотоизложби и печелят първи призови награди.
Анна Терзивец