Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
Живителният извор на мъдростта
Подобный материал:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   23

Живителният извор на мъдростта


За какво продуктивно общуване може да става въпрос, ако за учителя добър ученик е този, който „не гъква”? Насилствено натиканите знания са един мъртъв товар. Те никога няма да станат живителния извор на мъдростта. "За външния порядък, за външно добрите маниери, за показната дресировка е необходима единствено твърда ръка и многочислени забрани - пише Януш Корчак. - Колкото по-оскъдно е духовното ниво на „педагога”, колкото по-безцветен е нравствения му облик, толкова по-голяма е грижата за собствените му покой и удобства, толкова повече са забраните и заповедите, продиктувани от подправената грижа за детето". Едва ли ще поискаме да натрапим такъв "специалист" на нашите деца. А той все още не е рядкост в училище. Не е рядкост, защото неговата дейност се оценява само по нивото на знания на учениците. На мнение съм, че има случаи, в които самата същност на учението е разбрана грешно в учителските среди. Признавайки, че главния труд на ученика е ученето, ние не го учим на този труд, ами се грижим само за това да му дадем определено количество знания по основните науки. Придобиването на знания обаче не е самоцел, а средство. Или с други думи, то е едно от важните средства в образованието и развитието на личността наред с трудовото, физическото и естетическото възпитание. Партията ни учи на комплексен подход към решаването на педагогическите задачи, призовавайки ни да не изпускаме от вниманието си водещата цел на училището: възпитаването на всестранно и хармонично развита личност, активен строител на комунистическото общество. В "Основни направления на реформата на общообразователните и професионални училища" като червена нишка преминава завета на Ленин: "Трябва работата по възпитанието, образованието и учението на съвременната младеж да бъде възпитаване в нея на комунистически морал". Този партиен документ определя смисъла на дейността на училището: в часовете, в производителния или общественополезния труд, в залите за физкултура, хореография и рисуване, да подготвяме (изразявайки се с езика на Маркс) "най-добрите граждани". Най-добрите! Специалистът ориентиран към един единствен предмет, онзи, който не може или не желае да бъде организатор на активността на ученика, който не му помага да гради своя живот на основата на ученическото самоуправление, е негоден за съвременния етап на развитие на народното образование. Учителят, каквото и да преподава, е длъжен да преподава по главния предмет "постигането на смисъла на живота и истинското човешко щастие". Педагогиката не може да бъде назубрена, нито може да бъде сътворена един път завинаги. Същността на дейността на педагога е творчеството, изследването. Успешната работа днес не дава гаранции за утре, защото утре е едно ново изпитание.

Какви качества тогава трябва да притежава учителят? Ето го едно от основните - честността. "Да живееш честно - казва Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и отново да започваш, и отново да зарежеш, и вечно да се бориш и да се луташ." Това е!  Вечно да се бориш и да се луташ е нашата учителска съдба. Противопоказни са всякаква мекушавост или самодоволство. Ако ние вложим грижата за детето, грижата за развитието на неговите духовни и физически дадености, в основата на всичките си педагогически постройки. Ако ние вярваме на ученика при всякакви, дори в безнадеждни, обстоятелства, ще успеем да го водим по пътя към успеха. Ако бъдем честни пред своя народ. Ако всяка стъпка, дума, действие, възглед, усмивка съобразяваме с целта на възпитанието. Ако се ръководим от нея в нашата съвместна (заедно с ученика) дейност, нашият педагогически талант не ще пресъхне, а напротив - ще укрепва и ще се усъвършенства постоянно. И изведнъж ще ни осени онази удивително проста, но изключително важна истина, че за да си умел водач, трябва първо да си повел себе си неуморно по своя път към собствените си "върхове".

Децата са главните ни съратници в работата над всяко човешко аз, включително над онова на самия педагог. Те не са възпитаници, те са сподвижници. Аз съм за диалог с децата като с равни, за авторитета на доброто и честта, независимо от длъжността и формалното образование. Целият мой педагогически живот ме е убеждавал много пъти, че само при демократичен стил на отношения е възможен бърз и стремителен растеж на колектива. А трудностите, при наличието на съвместно търсене на пътищата за тяхното преодоляване, са благотворен стимулатор на растежа. Колективът започва с мечтата, със значимата за всекиго  цел, в която всеки разпознава своя личен интерес или нужда. Най-краткият път до моето, до личното преминава задължително през осъзнаването на нашето, през искреното уважението към другите.

    Зибковските учители, както ми се струваше, приеха моята гледна точка, и ние пристъпихме към създаването на ядро на бъдещия колектив, отряда от доброволци-ученици, готови със своите ръце да преобразуват училището. Пътя го подсказваше яснозоринския опит: трябва да се създаде разновъзрастов трудов отряд. Обаче, да се приеме идеята, означава целеустремено и последователно да се бориш за нейното претворяване в живота, променяйки и самия себе си. А това не на всеки е по силите.

15.ИЗПИТАНИЕ


    Нощ е. Мрак се разлива по земята, нахлуващата тежка чернилка поглъща всяка подробност на цветовете, на линиите, на формите. По време на светлината криеща се по дупки, прилепчивата сянка към всичко, което е стояло или се е движело по слънцето, сега властно подтискаше малко и голямо…

    О, колко ненавижда мрака светлината! Колко го дразни прямотата на лъчите! С какво наслаждение би покривал с чернилка през цялото денонощие всичко, което поне мъничко е способно да свети!

    - Михаил Петрович! Най-после! А аз половината гора обходих! И защо сте се заврели тук? - неочаквано прекъсна моите мисли Вася Корабльов. - Ние вече вечеряхме. Скоро ще палим огъня, а вас все ви няма и няма. - В неговия глас, накъсван от задъханото от бързото вървене дишане, се чувстваха нотки на укор и радост. - Иска ви се да останете сам?

    - Да. Тук може добре да помислиш. А вие седнете, - усещам се аз, - сега тръгваме.

    Вася слага на рамото ми грапава от сухите мазоли длан, привикнала от най-ранно детство към работа и ободряващо повтаря, като заучен урок:

    - А аз ви търся, половината гора обходих…

    Включихме фенерчето, сноп светлина рязна черното пространство, полюшна се наляво, на дясно, решително изравяйки плътното обкръжение на дърветата, наобиколили ни наоколо.

    - А тук е уютно. - Вася въздъхна, легна по гръб редом, и отново плисна свежестта на лятната трева. Ние лежахме, сложили глави върху горещите длани и гледахме на разсипаните ярки звезди в безкрайността на космоса. Очите на Вселената, като че ли също ни разглеждаха. Струваше ни се, че питаха за нещо голямо и важно. Когато се освободиш от суетата на ежедневието и гледаш на звездите, смутената душа се успокоява, напълва се с вяра в доброто, чистото и без да бърза расте жаждата за действия.

    - Е, какво пък, Вася, да вървим?

    - Аз съм готов, - по войнишки стремително скочи Василий.

    Тясната пътечка безтегловно и леко ляга между дърветата, а след това като бърз ручей бяга под краката ни надолу, вливайки се в тъмен и гъст храсталак. Включихме фенерчето. Тъкмо навреме. Да се провираш през бодливите трънаци съвсем не е безопасно.

    Храсталака свърши. През тъмните силуети на дърветата се промъкваше срещу нас неспокойна светлина. Минавайки строгите пирамидите на палатките осветени от отблясъците на огъня, излязохме на малко площадче. На самия му край, на това място където с едната си страна пропадаше в езерото, гореше огън. Около него седяха нашите другари.

    - Михаил Петрович, елате тук! Тук е по-удобно. Вася, ела при нас! Седнах на най-близкото място. Всички отново замълчаха, като че ли само огъня ангажираше вниманието им. Но това бе само на пръв поглед. Предстоеше много сериозен разговор. И този разговор можеше да стане за нашия малък колектив последен… "Последен? Не! В никакъв случай последен, - отчаяно се втурна в главата ми мисълта. - Но какво да се прави?.. Какво да се прави?" Въпроса, мъчил ме в Москва, от където се върнах току що, тук в лагера, където узнах, че… от 47 човека са останали…15, звучеше като вик на давещ се. Кой сега ще подготви училището?

    Съдбата, без да се затруднява с изобретателност, почти копирайки предишните прийоми, отново изпитваше за надеждност. Може би повтарям предишните си грешки? Паметта ми представяше пред мен един след друг драматичните епизоди на изминалите деветнадесет дни, сравнявайки ги с по-далечното минало. Преди седмица в училището беше спряна работата на нашия доброволен строителен отряд, състоящ се предимно от ученици от горните класове. За причина послужи визитата на представител на Областния изпълнителен комитет, както изглежда, по нечий сигнал за ставащото в Зибково "безобразие".

    - Вие какво, за своя сметка ли смятате да възстановявате всичко това? - показваше той на махнатите тухлени преградни стени, на измитите от постната боя стени. - да се прекрати незабавно! - представителя буквално дупчеше с остър поглед.

    - Но, "драги другарю", ако не започнем сега, няма да започнем никога… Уча децата да свързват думите с делата…

    - Казвам се, между другото, Владимир Антонович.

    - А аз съм Михаил Петрович.

    - Вие, Михаил Петрович, разберете, - Владимир Антонович заговори по-спокойно, - през тази година, докато вървят преговорите "по върховете", докато се приготвя документацията, вие няма да започнете своя експеримент. Повярвайте, разбирам това-онова. А нима работата е само в зданието? А хората? Къде са те при вас - готовите за работа, при новите условия, хора?

    Решение на колегията на министерството за експеримента още няма.

    "Логиката му е безупречна, - мислех тъжно аз. - Той ме кастри, като майка глупаво дете". А Владимир Антонович "извади" скрития за финала най-тежък аргумент и го заби като гвоздей:

    - Дайте да помислим без емоции. Кой сте вие тук? Технически ръководител на несъществуващ строеж? Директор? На какво основание ние ще ви даваме народните рубли?

    - Да, вие сте прав, - опитвах се аз да се съпротивлявам, - съществува само устна уговорка. Но тя съществува! А ако книжата пристигнат на 31 август? Какво ще правим цяла година? А на децата? Какво ще им кажем? Нека да чакат? Да, юридически основания да се подготвя сега училището за реконструкция няма. Но имайки твърда договореност с ръководството на областта за провеждане на експеримента, ние не можем да седим със скръстени ръце. Всички горят от желание да действат незабавно, сега. Погледнете как работят децата. Каква сила се е пробудила в тях! Те вече виждат своето обновено училище. И вие искате да ги спрете?! Долових съмнение в очите на представителя на Областния изпълнителен комитет, вътрешно той беше на моя страна. Появи се надежда. Но Владимир Антонович твърдо каза:.

    - Ние не можем да постъпим иначе: трябва да се прекрати работата. Необходимо е официално разрешение. Заминете в Москва, при своите началници. - Владимир Антонович почти със съжаление погледна на моите покрити с боя дрехи, от които капеше вода, на моите съвсем не интелигенски ръце и някак виновно добави: - Не може без документи. Ето, вие сте съборили четири стени, изстъргали сте четвърт училище, а къде е проекта? Каква е стойността на тези работи? Вие сте педагог… Нима това е ваша работа? И вече с добро ме хвана под ръка:

    - Не се огорчавайте. Разберете, ще го има или няма да го има експерименталното училище, това обикновено училище от първи септември трябва да работи непременно.

    Съчувствено ми се усмихна и се запъти към чакащата го "Волга"…


    - Защо мълчите, Михаил Петрович? - чувам нечий шепот.

    - Сега, сега… - кимам с глава. Огъня както преди вдъхновено се пънеше нагоре, с бучене излитаха езиците на пламъците в тъмното пространство.

    - Седим като на погребение. Дайте да изпеем нещо такова, наше… - предложи комисаря на отряда Лена Брежатова.


    Ние много не знаем за земния прах,

    И много бели петна има за нас…

    Стотици загадки в дъжда летен

    И хиляди в ябълките зрели

    В борбата познахме, в "Смели"-я роден

    Великата сила на отряда.

    От хиляди думи свети със щастие една:

    Самоотвержената дума - "Трябва!"


    "Смели"… Сърцето ми се сви от болка… Мили мои хора, другари мои, къде сте сега? Погледнах натам, където, притиснали се един към друг, като птици, почиващи след поредния труден прелет, седяха Лена Ковальова, Вера и Лена Гончарови, Люда Байдикова… - девойките от Яснозоринското училище. След няколко седмици ще тръгнат в десети клас. В кое училище ще отидат те от първи септември? Какво ще им кажа?..

    Изплува друго, пълно с драматизъм, лятото на 1975 година.

    Събранието в "Смели". Спомням си, сякаш беше вчера. Смелчаци! Аз нищо не съм забравил. Вашето мъжество, вашата вяра никога няма да ми позволят да се предам, да изменя на нашата обща мечта…

    Аз срочно отпътувах за Москва, при тогавашния президент на АПН на СССР, Всеволод Николаевич Столетов. Столетов… С този удивителен човек ме срещна съдбата в един от най-трудните периоди на моя живот…

    Не ми е лесно да си спомням за прекрасните и трудни дни в Ясни Зори. Не е лесно да прехвърляш в паметта си това време… За красивото училище, за селските деца възторжено писаха много вестници. Но след статиите в Ясни Зори се появиха много проверяващи комисии, уви, не винаги обективни. И след една от тях ме поставиха пред избор: или оставам директор, но се връщам към общоприетото учебно разписание, или ще бъдат принудени да ме отстранят от работа. И аз се махнах.

    Не принадлежа към числото на лишените от късмет, и когато чуя съчувственото, колко тежко е бремето на този, който се опитва да прокара нова мисъл, в мен отнякъде отвътре се надига вълна на протест. Съгласен съм: трудно е. Нетърпимо трудно. Но, моля ви, няма по-голямо щастие, да изпреварваш времето, приближавайки училището на бъдещето.

    Да, има не рядко спорове, в които не се ражда истината. За съжаление, някои повече са загрижени не за делото, а за това формално да спазват инструкциите, усъвършенствайки се в съставянето на отчети и справки. Когато се опитвах да говоря с един от тези чиновници за нашия дълг пред детството. Той гледаше към мен с недоумение и каза: "Това е лирика… Премини към същността". Заради такива в нашите среди се е родила горчивата шега: "Ако не можеш да бъдеш учител - не се огорчавай: ще отидеш да учиш учители, ако и това не умееш - радвай се, ще отидеш да се учиш, как се учат учители…" Хладен е ума на тези сметкаджии в педагогиката, пресметлив, на тях им е известно, кога и на кого да звъннат, за какво да премълчат, към какво да се присъединят… В това е тяхната сила. Но неизтощимо е човешкия устрем към истината. При днешното всенародно внимание към училището ще им бъде все по-трудно.

    Ако стъпващия на трудната педагогическа пътека ме попита за съвет, аз бих отговорил така: "Не се ласкайте от успехите! Не се надявайте много на тези, които ви подкрепят. Изработете своя педагогическа позиция и създавайки колектив от единомишленици се борете за нейното осъществяване. Слушайте опонентите си, без озлобление анализирайте техните възражения. Опонента заточва вашата мисъл. Вие сте нужни един на друг, ако и двамата сте искрени и честни. По често анализирайте своето поведение. Доброжелателни ли сте в спора? Много добре! Вие сте подразнени? Това е лошо, във вас се е събудил себелюбеца. За такъв главното е не идеите, а той самия. Умейте да се предавате пред истината. Да те победят в спора, не е страшно, страшно е да измениш на себе си".

    Така мисля сега, защото, както казва великият Пушкин, опита е син на трудните грешки. А тогава… С всеки изминал ден гаснеше вярата в себе си, в справедливостта. На моите противници по поведение не можеш да им пишеш "отличен". Но и аз рядко бях по-добър, изтървах се, държах се дръзко, усложнявайки и без това тежкото положение. Колко бързах тогава за децата! Да успея още съвсем малко.

    И ето, на 23 март 1979 година дойдох в училището за последен път. Още никой не знаеше, че това е моето последно утро в Яснозоринското училище. В този ден в слепоочията ми чукаше едно: никога… Ето минава, усмихвайки се меко и светло Надя Неронова, комисаря на "Смели"… А там по стъпалата се качва деветокласника Саша Милетин, опари ме с поглед, каза вежливо-сухото "Здравейте". "Не успях да поговоря с него… - мярна се тревожната мисъл. - Кога ще мога? Така и ще остане неяснота. Нашата неяснота…"

    Децата влизат в училището, весело смъркайки с носове, почервенели от свежия мартенски вятър, усмихват се… Усмихвам се и аз. Вглеждам се по навик в лицата: "С какво дойдохте?" В едни очи - слънчево, в други - лунно, в трети - облачета. Облачета… В главата ми върви обичайния анализ: "Какво става с него? Скарал се е с … Като че ли не прилича… Може би, в къщи?" Ето просветва ми догадката: "А, разбрах!" И веднага мисълта: "Днес всичко това ще свърши…" Вглеждайки се в лицата, се опасявам, че времето ще изтрие нещо важно. С ужас разбирам, че лъжа тези, на които се усмихвам, на които стискам ръка. В моето въображение, от събитията през дните, от минутите на общуване е изваян бъдещия образ на всеки един. След няколко минути ще предам печата, книгата със заповеди, а ето… това, което е у мен… вътре, това най-най, как и на кого… ще предам?! Ще го отнеса със себе си. Ще го отнеса завинаги. А този, който ще дойде на моето място, ще трябва да започва всичко отначало?...

    Влязох в кабинета. Комуникаторат мига. Включвам, говоря, а гласа ми като че ли не е мой.

    - Михаил Петрович, вие ли сте? - чувам тънкия глас на второкласника Славик Саблин.

    - Да, Слава, аз съм… Ти какво?

    - А, нищо… Аз просто… - Славик подсмърча в комуникатора известно време, след това сякаш си е спомнил най-важното, зарадвано пита:

    - Ще дойдете ли в нашата стая довечера?

    Славик обича приказките. Само че, трябва да легне в постелята, да се завие до гърлото с одеалото и да слуша, прекъсвайки ме на особено страшните места със своето неизменно: "Уха-а!"

    Какво да му кажа?.. Славик чака обичайното: "Ще дойда". Какво да му отговоря?..

    - Славик… - казвам началото на фраза, на която не зная края, - Славик… ти… бъди умен.

    - Славка, - изпъшках аз и изключих връзката. - Сбогом, Славик, - шепна в изключения комуникатор. В очите ми се разлива нещо горещо, гърлото ми се стяга. Бавно излизам от кабинета. След миг този кабинет ще стане чужд. Колко е нелепо и просто: затваряш вратата и вече си… чужд. И там зад стената, която все още пази следите и топлината на твоите ръце, вече принадлежи на друг. А ти от този миг си вече "бившия". Училището, твоето училище, родните, верни лица, ръце, очи ще заминат завинаги в миналото… Към всеки жест, поглед, звук ще застане безпощадната и неименно-твърдата дума "беше". Беше… Излизам навън. Блъсва ме в гърдите мартенския вятър. Снега се топи. Стремително и тревожно се носят по небето оловно-сиви, накъсани на парчета облаци. И устните, като от само себе си, хвърлят в тази разпокъсаност клетвата: "Слава, аз не съм те изоставил. Аз си тръгнах, за да не те изоставя, Славик".

    - Какво ви е, Михаил Петрович? - докосва ме за ръката нашата техничка Марина Григориевна. - Лицето ви е такова… Да не сте болен?

    Добрите старчески очи ме гледат с тревога. И като че ли са прочели болката ми, ласкаво, по майчински добави:

    "Върви, синко, върви. Всичко ще е наред…"

    Минаха години, но периодично сънувам мигащото око на комуникатора. Включвам го, и чувам гласа на Славик, само не мога да разбера какво ме пита той. Чуват се смущения, пращене. Искам да се надигна, искам да ида при него, но краката ми са срасли с пода и не мърдат…

    Откъсвайки се от спомените, обхождам с очи зибковските деца. "Как ще се развие нашата съдба? Нима и тук…" - ме бодна мисъл. А може би да се откажа от всички експерименти, да работя в установените рамки. Детство и рамки? Не! Детството е необходимо за щастието от мащаба на задачата, за вдъхновяващата висота на целта. Вкарвайки децата в рамките на привичното, "даденото завинаги", предпазвайки ги от борбата, ние ги лишаваме от тяхното усещане за значимост в света.

    Ръката ми трепна. Не искам ли да измоля прошка от Славик? Колко е трудно с теб, съвест! Мъдри сме всички, когато гледаме назад или от страни. Ох, тази мъдрост след боя! Всичко й е ясно, всичко може да обясни. Не! Не можех тогава, поставен пред необходимостта на избора: или идеята, или децата; или експеримента или възможността да бъда директор, - не мога да избирам това или онова. За мен всичко е едно цяло, както небето и земята, като хляба и водата. Не можех, защото бях принуден да си отида от училището. На децата съм им нужен заедно с мечтата, няма личност без нея, само присъствие…

    - Гледайте да не се провалите! Помнете за децата. Раните в детската душа не заздравяват, - по бащински ме предупреждаваше, изпращайки ме в Зибково за подготовка на експеримента В.Н.Столетов. - Помнете, на какъв риск подлагате носената под сърцето идея, и не само под вашето сърце… Сурово лице, резки, като изсечени с длето, бръчки на бузите и челото, под сивите вежди - доброта и ум.

    - Ще работите при нас.

    Това беше на 3 април 1979 година. Виделият много в своето време, суровият посивял човек ме спаси, протегна ми ръка, застави ме отново да си повярвам. И там, където виждах непрогледна нощ, започна да просветва зазоряване…

    Още една среща, през майски ден на 1980 година. Столетов с характерната за него придирчивост, прочете програмата за предстоящия експеримент, която написах по негов съвет "направо от мечтата", погледна ме някак си много внимателно.

    - Е, какво пък, поработили сте сериозно. За предприетия опит да съберете на едно място знанията от много дисциплини за човека за това, да се реформира учебно-възпитателния процес в училището, да се създаде в него условия за хармонично развитие и да осъществим идеята на В.И.Ленин "за подготовката на всестранно развити и всестранно подготвени хора, които могат да правят всичко", - благодаря. Програмата е интересна, - бавно, като че ли изрязваше всяка дума, замислено продължи той. - Но в нея има толкова много компоненти, които е трудно да свържеш, много трудно.

    Всеволод Александрович въздъхна, погледна ме в очите, и като че ли спорейки с някого, завърши:

    - Но това, - той още един път посочи програмата, - е далечен прицел. Вашата работа, може би няма да е необходима на масовото училище скоро. Но тя непременно ще потрябва.

    "А сега, момче, сега трябва да се държиш, - казах сам на себе си. - Сега само напред".

    След многолетни митарства, недоверие, след обвинения в лъженоваторство и насмешки, думите на президента: "Аз вярвам…" бяха за мен като светлина за спелеолога, отчаял се да излезе от дълбоките лабиринти на пещерата… И ето отново съм в Москва. Отново вървя по Погодинка. Високото здание номер осем. До стъкления вход блестят големите букви "Президиум на Академията на педагогическите науки на СССР".

    - Всеволод Николаевич замина в Берлин на симпозиум, - приветливо ми каза секретарката Лидия Ивановна. И съчувствено добави: "Защо не позвънихте? Нещо случило ли се е? Нещо срочно?" - с тревога се вгледа в очите ми.

    - Срочно е, срочно, Лидия Ивановна, - отговарям с въздишка аз и излизам от приемната… В сърцето ми обида и злоба. На кого? На себе си, на обстоятелствата, на моето началство, на нашата "любов" към хартийките? Най-вероятно това бе обида и злоба без определен адрес.

    "Какво да правя? При кого да отида?" Тези въпроси усилваха и без това тревожното чувство.

    "При кого да отида? Какво има тук за гадаене? - ще кажете вие. - Иди при този, който изпълнява съответните задължения… Работата е държавна. Трябва в министерството? - Иди. В Госплан? - Иди…"

    Неприятно ми е да си призная, но, вижда се, трябва: страх ме беше да отида и да прося. Панически се страхувах от отказ. Нали се е случвало и това. Колко пъти сме слагали мечтата на везните на сметките на председатели на колхози, директори на совхози и всевъзможни "зав" и "зам", когато пътувах да търся съмишленици, когато зад гърба ми не беше държавна програма, нямаше академия, не стояха известни учени, когато трябваше да се агитира, да се намира "общ" език и т.н. и т.н. Да, страх ме беше. Искаше ми се да забравят за мен, но само да ми дадат възможност да работя…

    Съвсем не беше елементарен отговора на въпроса: "Къде да отида?" Където и да е не може да отидеш, както и майката няма да отиде с детето си, което е износила под сърцето си, кърмила с мляко, научила го да говори първата дума, при кой да е лекар.

    Реших, да направя експеримента свършен факт. И се върнах Зибково…

    Нощ. Езеро. Огън. И песен - нашата песен:


    …И пшенично поле - златен отблясък,

    В синевата на небето разцъфнало слънце-маргаритка,

    И песен за любовта пее човек,

    Станала песен-Родина.


    Гледам на децата с надежда. На лицата им - отблясъци на огъня. Отблясъци?.. А може би, това е техния собствен огън, огъня на сърцата им?

    - Другари! - започвам, с неочаквано дори за мен, глух глас. - Не зная, не мога да съобразя, какво да правим в тази ситуация. Сами виждате, колко сме останали. С работата няма да можем да се справим, физически няма да успеем. Трудно ми е да си призная, но нищо обнадеждаващо не можах да донеса от Москва… "Не това трябва да кажа, не това… Но какво мога да кажа още?"

    - Защо да не се справим? - чух гласа на Лена Брежатова. - Защо да не се справим? Вие… не сте прав… - гласа на момичето потрепери.

    Паметта за кратък миг отново изкара на повърхността на съзнанието последния, кратък разговор с Славик Саблин. Неволно видях очите на момичетата от Ясни Зори и се натъкнах на очите на Лена Ковальова, на нейното недоумение: "Какво става с вас?" Устоявайки на погледа ми, тя тихо, но уверено:

    - Напразно така мислите, Михаил Петрович. Ние, разбира се, сме малко. Но това въобще не означава, че няма да можем да се справим. Трябва от сутринта рано да започнем работа. Не разбрах, защо я спряхме. Според мен, беше много по-лошо. И сега ще издържим.

    Някой хвърли в огъня сухи клонки, той избухна с ярка бяло-синя светлина. И надвесената тъмнина трепна, заклати се, удари се в храсталака, и падна зад стръмния рид.

    - А вие не се съмнявайте в нас, Михаил Петрович! Ние, разбира се, сме малко…

    - Корабльов направи пауза. На скулите на ярко осветеното му лице отчетливо се открояваха изпъкналостта на мускулите, между веждите му се бе очертала упорита гънка. - Но затова пък тук, - Вася сложи ръка на гърдите, - във всички има много.

    - Момчетата, ние ще ги съберем, - подкрепи го Сергей Люлин. - Не само на едни деветокласници се крепи света, ето Вовка Стрелцов, е в седми, с какво е по-лош, а Беляев е в пети, и не по-лошо от другите се справя.

   

    - И не само ученици, може и учители, и родители да повикаме…

    - Какво все повтаряте: ще съберем, ще съберем. А ако не съберем? Колко престои имаше, спомнете си. - това вече е седмокласника Стрелцов. - Ако пресметнем всичко - ще се справим!

    "Поразително, - мислех аз, - кога успяхте да станете такива? Или аз не съм ви забелязал? Вие сте били, а аз не съм видял? А може би новата ситуация ви е преустроила, групирала ви е в един възел от ценности, които сте трупали с годините? И когато е настъпил часа - те са заявили за себе си с пълен глас? Как, аз, опитен човек, не за първи път сблъскващ се с трудности, припасувах, а вие…"

    - В "Смели", - продължи Стрелцов, - нима по-леко е било? Когато разказвахте, аз си помислих: "И за нас да имаше такова изпитание!" Може би не е хубаво така, но ми се искаше да се случи при нас нещо такова…

    - И се случи… - неочаквано светло се усмихна по-малкия брат на Стрелцов, палавия Вовка. - Вие мислите, че сме по-слаби? - попита той.

    - На дело ще видим… - ме изпревари Корабльов. Отново замълчахме. Всеки мислеше за това, ще му стигне ли характера, волята да устои.

    - Казахте, че сме малко, - почти пеейки, с леко "акане", заговори Ира Милетина. А знаете ли, какво беше тук, когато заминахте? Някой пусна слуха, че никакво училище няма да имаме. Пари нямало или нещо друго. Като че ли някакво началство е против… А вие… изобщо, сте заминали завинаги… Отначало ние не повярвахме, естествено. Но след това минава ден, втори, трети, четвърти… а вас ви няма. Стана някак си несигурно. Все пак ние не ви познаваме все още. Ами ако е истина? Съжалили сте децата, не сте могъл да им кажете направо в очите. Селото се задъхва от клюки… В управлението видели, как някакъв лис чичко с "Волга" пристигнал и заявил авторитетно, че за училището никой още не е решавал и да решава не се кани. Родителите започнаха да пристигат тук, кого с добро, кого със сила, откараха в къщи. - Ира се усмихна тъжно и продължи: - Моите родители, например, също идваха… "Седите тук като диваци в гората, храните комарите, смеят се над вас и над нас". Аз, както и другите, които останаха, успях да убедя своите, че всичко това са слухове, че вие ще дойдете и ще има училище за нас - експериментално. А много повярваха на слуховете… Тук последните две нощи беше студено. И тръгнаха. Започнаха да напускат лагера. Отначало по един, след това цели палатки избягаха. - Ира внезапно изхлипа.

    Ирина, винаги открита, радостна, сега изтриваше със здравата си длан, неочакваните и за самата нея сълзи. Тя се опитваше да се усмихва, но вместо усмивка на лицето й се появи жалка гримаса. Някой от момичетата също подозрително подсмъркна с нос.

    Кръгът като че ли настръхна. Изглежда децата си представиха преживяните неотдавна дни, когато си заминаваха тези, с които заедно мечтали и работили. Загубите на младото сърце - това не са драми и дори не са трагедии - това са крушения, катастрофи. Припомних си чувството на безизходност, с което аз самия си отивах от входа на училището през този последен март в Ясни Зори. И отново се сви сърцето ми от тъгата по завинаги загубеното. Изглежда, ще ходя с нея цял живот, и докато дишам ще чувам гласа на Славик: "Ще дойдете ли днес?"

    - Представяте ли си, заминават, заминават… - въздъхна Саша Беляев, плътно скроен момчурляк, един от най-младите ни другари. Той заедно със своите приятели Вася Дубенко и Олег Сапелняк премина в пети клас. - Да бяха тръгнали наведнъж, а то се влачат един по един. Заминава един и чакаш, кой ще бъде следващия. А аз стоя и мисля: "А ако всички си заминат!" Гледам Васко. А той е мрачен. Виждам: "Не, Вася няма да замине, значи, поне двама ще има".

    - Да, разбира се! Ти и Корабльов - двама герои от целия лагер! - през сълзи се засмя Малетина.

    - А Кондратенко ни агитираше и ние да заминем: "Да вървим момчета, докато не са ни изяли комарите. Нека тук ентусиастите да се оправят".

    - Ех, как ми се искаше да му фрасна един! - стисна юмруци Люлин. - Но Ратушная ми попречи.

    - Само боеве ни липсваха! - го упрекнала чернооката Галя Ратушная. - Ще има храна за нови клюки.

    - А след това се събрахме всички вечерта. Седим край огъня, на душата ти тежко, и така ти се иска да поплачеш, - замислено ровейки в пепелта с пръчка, за първи път се обади Люда Байдикова.

    - А вчера, когато всички влязоха в нашата палатка, - почти с шепот проговори Галя Шчетинина, - аз преброих всички. Наброих петнадесет. И ми стана страшно.

    - Да, да чакаш не беше много… Поне работа да имаше.

    - А аз колко пъти ви виках: "Давайте да работим!" - неочаквано почти закрещя Стрелцов.

    Всички, като че ли зарадвани на разтоварването, се разсмяха. В огъня подхвърлиха клони. Пламъка избухна с нова сила.

    - Михаил Петрович! А ако не бяхте намерили пари, щяхте ли да си отидете от нас?

    На мен ми се стори, че огъня прекрати своето пърпорене: такава тишина настъпи. Децата с напрегнато очакване се вглеждаха в мен.

    - А аз и без пари дойдох!

    Колко странно преобръща понякога живота нашите чувства. Неприятната новост като че ли махна бентове в душата. Стана леко да се диша, да се гледа, да се слуша. И когато на въпроса на не за пример на всички нас съхранилия благоразумие Корабльов: "Какво ще правим?" - аз отговорих: "Ще работим!", ние с цялата мощ на белите си дробове закрещяхме: "Ура-а-а!" Това беше отчаяно лекомислие, детинство. Но в тия минути не се съмнявахме: всичко ще има сега, и пари, и материали, и официално разрешение. Ние вярвахме в справедливостта. И затова се чувствахме леко и радостно. Ние знаехме, че не само зданието ще бъде подготвено за първи септември, но и нашият живот ще тръгне по други начин. Радвахме се, че не си заминахме, че не се предадохме, че останахме верни един на друг и на мечтата. Радвахме се на откритието в себе си на доброто, на истинското. Радвахме се на огъня и звездите, на гората и езерото. Радвахме се, както се радва човек открил пред себе си безкрайността на живота, непобедимостта на стремежа за красота. И се радвахме не напразно. Когато решението за експеримента беше прието, ние спечелихме не просто време, а първата битка за колектив, залагайки в неговия фундамент безценно качество: вярата във възможностите на човека, в красотата на неговия дух.

    На 4 юли 1980 година е рождения ден на лагера за труд и отдих "Ясни Зори". Името му дадоха в чест на Яснозоринското училище, в чест на всички, който правеха първите крачки към зората на нашата мечта.

    На 1 септември 1980 година обновеното училищно здание приемаше зибковските деца.

    През това лято аз още един път се убедих: най-доброто в нас се изгражда с труда на сърцето, ума, ръцете, ражда се в борбата за човешкото в себе си и в другите. Личността се формира в мъчителното преодоляване на себе си, в преживяване на мъка, отчаяние, радост, подарена на другите, в съпричастност към общото, голямо, истинско дело. Потвърди се истината, открита в Ясни Зори, - ограждането на децата от трудностите обеднява живота им, изкуствено спира развитието им. Детето се стреми към сериозен диалог с живота, имайки на това право и възможности. И колко е важно да му предоставим поле за дейност, където ще може да расте като човек и гражданин.