Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
Подобный материал:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   23

13.ЕДИНОДУШИЕ


    Минаха пет години…

    Пет години не писах… Не съм писал нито статии, ни очерци, а мислите за книгата отложих настрана, както ми се струваше задълго. Отчети в академията, сухи справки, доклади на колегията в министерството, кратки бележки-наблюдения - това е кръга на моите писмени грижи през тези години. Книга не написах, защото ми се струваше, че още е рано. По същата причина отложих дисертацията "за после". Сутрин бързах за училище. Пришпорвах към мислене и себе си, и всички, които учеха и се учеха. Ние търсехме и пробвахме. А проблемите растяха и растяха. Върна се мисълта и за книгата. За книга, в която ще разкажа за нашето участие в общонародното търсене на оптимална система на възпитание и обучение на човека-труженик, човека талант, красив духовно и физически, верен на своя дълг пред родината.

    Всичко, което е написано, скъпите преживявания, а и всеки ред е като малко парченце от сърцето… Мисля, че за читателя ще бъде интересно да проследи процеса на развитие на идеите, да премине с автора трудния път на реализиране на мечтата за училище, където леко и свободно да разцъфтява Великото Детство, където ученикът и учителят са другари, единомишленици и във всяко дете, от клас в клас, да расте здрава, ярка, самобитна и непременно талантлива личност…

    - Вие ли сте Шчетинин?

    - Да…

    - Михаил Петрович?

    - Да.

    - Моята фамилия е Лебедин, казвам се Николай Петрович. Аз съм от Кировоград. Имам с вас много важна работа… Кога сте свободни? - с този телефонен разговор, делови и малко загадъчен, влезе в моя живот Кировоградска област.

    Пристигнах там през май 1980 година. Първия район, с който ме запознаха хазяите, се оказа Онуфриевски, където дълги години в село Павлиш работил Василий Александрович Сухомлинский. Районът е малък, селски, едва ли е знаел за него някой, ако не беше световната слава на Павлиш. За да почувстваш незабележимата красота на тукашните места, трябва да се махнеш от шумните ленти на асфалта. И тогава ще се открият един след други бисерите на този край: ту ливада с прелестно разсипани цветя, ту тайнствено горско езеро, където така ти се иска да чуеш тайнствена история, ту изведнъж простряла се до синевата, пъчейки се със златото си пшеница.

    Тази земя е обилно полята с човешка кръв. Могили, обелиски, монументи…

    Селото, в което отидохме за пореден път, бе Зибково. Училището бе обкръжено от стройни зелени тополи, двуетажен оранжев правоъгълник, отпечатан в права като линия улица с нейното име, отпред, на която като своеобразен залив излизаше малък площад. Влязохме в преддверието. Повя ни прохладата на току що измит под. Тишина. Но ето, звънкият пунктир на токчета я начупи на парчета. Срещу нас идваше невисока на ръст, чернокоса жена.

    - Тюрина Надежда Суреновна, директор на училището, - представи се тя. - Чакаме ви. Можете да побеседвате с учителите.

    - А децата в училището ли са? - попитах аз.

    - Да, - отговори директорката и добави: - Осмокласниците…

    - Не можете ли да ги съберете?

    - А колко време ще продължи беседата?

    - Мисля, четиридесет минути…

    - Значи, четиридесет минути - час, - повтори тя, като че ли се колебаеше, - е какво пък, добре. Ще почакате ли в кабинета, докато събера децата?

    - Не-не, не се безпокойте, ще огледаме училището.

    - Михаил Петрович! Децата чакат, - скоро ни повика Надежда Суреновна. - Вие знаете ли за какво ще говоря? - попитах я аз.

    - Да. Четохме вашите статии "Камбани на детството" в "Комсомолска правда"… "Училището на бъдещето се ражда днес" в "Нов свят". Дори ги обсъждахме на педагогически съвет. Но това което пишете не е за масовото училище. В живота е по-сложно. С деца, при които в семейството е нормално, при които има определени дадености, защо да не се експериментира…

    - А ако проведем експеримент тук?..

    - При нас?! Тук?! Това е невъзможно! - изпусна Тюрина.

    - И затова вие сте пас…

    - Аз?! - Надежда Суреновна повдигна своите тежки черни вежди. - Рискувате вие. Аз имам приятелка която работи в експериментално училище. Тя разказваше какви учители подбирали. Тук не е град, не можеш да преместиш учител в съседното училище.

    - А с всички, които са тук?

    - За да дискредитирате идеята си?

    - Имате ли такова желание?

    - Но защо така, - въздъхна Надежда Суреновна: Силичка си нямаме. А и контингента от деца… Не, не, децата са си деца, дори са по-послушни отколкото в града. Но общото развитие е значително по-слабо. Ето поговорете с тях и ще се убедите. Предупредих ви. Да вляза ли с вас или вие сам?

    - Сам, - и аз отворих вратата с надпис "8-ми клас". Ето го, тревожното мигновение, предшестващо първите думи. Мълчалива престрелка с въпроси-мисли, продължаваща част от секундата.

    "Кой сте вие? За какво дойдохте? Какво има там в душата ви?"

    "А вие за какво мислехте току що? Как да говоря с вас? Ще се разберем ли един с друг?"

    Накрая казвам:

    - Здравейте! Моля, всички да седнат. Простете ми, че ще отнема от времето ви. Можем ли да побеседваме четиридесет минути?

    Настъпи неловко мълчание. Някъде изскърца стол и отново тишина. Всички гледат чиновете. От време на време ще ме стрелне нечий поглед и отново ще се скрие под ресниците. А на мен така ми е нужен откровен разговор. Настроен съм за работа, вярвам в успеха. Но какво е моята вяра?! Аз не мога нищо да направя, ако не станем единомишленици. Просто да предложа своя вариант за бъдещо училище, колкото и да е добър, е безполезно. В този случай, ще ви се падне ролята на статисти. Но тя няма да предизвика в никого ентусиазъм. А без ентусиазъм няма инициатива. Трябва да се направи така, че заедно да станем борци за ново училище, да си представите какво може да бъде, и да повярвате, че е възможно осъществяването на мечтата. Тогава… О, какво ще стане тогава, аз много добре знаех от Ясни Зори. И същите Ясни Зори ми подсказваха, че отначало трябва да отида при децата.

    Трескаво търсех изход. "Мисли де, мисли! - подклаждах се аз. - Ти си непознат за тях човек. Непознат. Опита с общуването с връстниците им, на които бях учител, не влизаше в сметката. Там влизаше в клас не за начало, а за продължение на разговора, отдавна преминал брега на урока, във всяка твоя дума бяха светове от заедно преживяното, разбираемо за тях. А тук на скалата на отношенията нула. Единственото спасение, да се подчертае, че те са стопаните, а ти си гост. Те трябва да решат, да ме приемат или не. Може би, ще се наложи да се извиня и да си изляза".

    - А вие говорете! Ние слушаме! - дойде ми на помощ седящата на първата маса до прозореца светлокоса девойка. - Просто ние… се стесняваме, - усмихна се тя.

    Погледнах с благодарност към нея и попитах:

    - Как се казвате?

    - Лена… Лена Брежатова.

    - А вас?

    - Ех, деца, извинявайте! Аз дори не се представих. Михаил Петрович Шчетинин, старши научен сътрудник на НИИ по общи проблеми на образованието към Академията на педагогическите науки на СССР, - казах излишно дълго и някак прекалено официално.

    - От Москва ли сте? - попита слаб младеж и не дочаквайки отговора се представи: - Аз съм Корабльов… Васка, - добави той, след това бързо стана и някак по птиче се поклони.

    Класа дружно се засмя.

    - Да, Вася, от Москва, - радвайки се от затоплянето на обстановката, отговорих аз и вече за целия клас казах:

    - Сега много учени разработват модел на бъдещето училище. Какво трябва да бъде то? Иска ми се да узная вашето мнение. Много е важно, деца, да се посъветвам с вас.

    - Направо с нас?! - възкликна някой недоверчиво.

    - А с кого другиго?

    - Ние ще ви насъветваме… ще се уморите да си записвате, - проточи с рязък бас късо подстригано момче от последния чин.

    - Знаете ли, деца, имам предложение! - като че ли без да съм чул тази реплика, продължих аз. - Дайте да си се представим в две роли. Нека всеки оставайки ученик, да си се представи в ролята на вълшебник. Какъв живот в училището би си направил за себе си - ученика?

    - По-добре вие ни разкажете, а ние ще послушаме, - каза съседката на Брежатова, чернокоса, черновежда, с големи тъмнокафяви очи миловидна девойка.

    - Как се казвате?

    - А трябва ли да ви затрудняваме? Все едно утре ще ни забравите, надявам се, не сме ние единствените с които се съветвате.

    - Галка! Какво се правиш на княгиня Мери? - викна Корабльов.

    - Не Галка, а Галя… - засегна се момичето. И виждайки, че искам да й кажа нещо, добави: Странно е някак. Да пропътуваш хиляди километри за да се посъветваш с нас. - И надигайки се малко, меко произнесе: - Галя Ратушная.

    - А кво! Квото ми скимне, това и да предложа? - отново избоботи късо стригания.

    - Разбира се, каквото искате.

    - Тогава да се закрие училището съвсем, - категорично махна с ръка той.

    - А как се казвате?

    - Аз ли? Ами Сашко…

    - Сашо, вие сами разбирате, че вашето предложение е неприемливо за настоящето, а още повече за бъдещето. Вижда се, не вие много сладко в училището?

    - А какво хубаво има в него?! - убедено произнесе младежът.

    - Може би, най-добре е да махнем от него това, което ви причинява болка?

    - Мен не ме боли… От какво да ме боли? - вече почти със злоба, като че ли не желае да говори повече с мен, се обърна настрана.

    - Добре, няма да нарушаваме нашите условия. И така, отчитайки предложението на Сашо, закриваме училището. Но като вълшебници ще построим на мястото на старото ново, от нулата.

    - Защо от нулата? Не всичко в него е лошо. И изобщо,. - решително стана Брежатова, - питат ни като хората, искат ни мнението, а ние… - И обръщайки се към мен, с вълнение започна:

    - Вие знаете, трудно е така, без подготовка, да кажеш нещо смислено. Но най-главното, което ни измъчва, това са крясъците. Учителите не трябва да виждат в нас мумии. Трябва да имаме желание да идваме тук.

    Лена говореше, спираше от време на време, често се обръщаше ту към един, ту към друг: "А помниш ли?.."

    Нейното изказване стана това камъче, което предизвиква лавината: децата се разговориха. Обърканата, неспокойно смутената мисъл постепенно укрепна, набираше сила. Колко пъти съм се удивлявал на нестандартността й, на смелите й завои, питайки се отново и отново: "Откъде е това?" Като че ли току що, за първи път в живота ми се яви това чудо: мисълта на детето. И тя винаги се ражда, ако сърцето на нейния творец е отворено за среща с теб.

    Жалко, че такива минути са рядкост! Да разкрепостиш ученика, да му дадеш свобода за самоизразяване, да премахнеш преградите на страха, страха да не бъдеш осмят, - значи, да пробудиш гения в него.

    В стаята с табелка на вратата "8-ми клас" тържествуваше мисълта. Ние се прекъсвахме един друг, крещяхме, спорехме…

    Директорката на два пъти надникваше и разбиращо затваряше вратата. Но накрая не издържа и влезе.

    - Михаил Петрович! Педагогическия съвет завърши, чакаме ви.

    - Да-да, сега… - търкам се по челото, като че ли се опитвам да си спомня нещо много важно, и спомняйки си това важното, казвам:

    - Надежда Суреновна! Още малко…

    - Още малко! Надежда Суреновна! Поне пет минути! - подкрепейки ме дружно, моли осми клас.

    - А вие знаете ли, - не се предава директорката, - колко време седите тук? Два часа! Учителите ви чакат, Михаил Петрович. Колко време ви е нужно още?

    - Поне още… осем минути.

    - Добре, още петнадесет минути, - усмихна се директорката, - а ние ще обявим почивка.

    Тя излезе. Обърнах се към класа и потреперих. Класа е притихнал. Но очите! Какви очи ме гледаха. Не, не на мен, а направо в душата. Господи! Колко обичам тази смела откровеност и доверчивостта на детските очи!


    Очи… Очи… Съмнение - въпрос.

    Пред вашата вечна повест.

    Искам да отговоря със съвест.


    Ще излязат от душата и ще легнат на хартия думите на песен, а аз ще виждам очите на Света Шептун и Федя Корабльов, Оксана Матченко и Вася Дубенко, Лена Брежатова и Вася Корабльов… - учениците от Зибково през 1980 година. И заедно с тях в моята памет ще останат очите на децата от Ясни Зори. Ще минат години и когато ме попитат защо избрах именно Зибково, аз ще изброя причини, логически ще ги обвържа една с друга, но главната няма да мога да обясня с думи…

    В класа цареше тишина, само че не такава, като в началото. Това беше тишината на взаиморазбирането. Аз вече ги знаех всички по имена. Ето този редом до Корабльов е Сергей, динамичен, взривен, сега гледа някак настръхнало. Малко по-напред: две приятелки Люда и Таня - меки и спокойни…

    - Михаил Петрович, всичко това, което си пофантазирахме тук, наистина ли ще се сбъдне? Какво е необходимо за да започне експеримента?

    - На първо място желанието на учители и учащи се.

    - А учащите какво общо имат? Какво зависи от нас?

    - Какво зависи от вас? Почти всичко! Може би 90% от успеха. Вие, като най-заинтересовани от подобно училище хора, трябва да станете борци за него. И на учителите ще е нужна вашата помощ, разбиране. Училището на бъдещето е училище на взаимното доверие, на взаимното уважение един към друг и на учителите и на учениците.

    Не подбирах думите с оглед възрастта на събеседниците ми. Говорих им от името на моето детство. И не се знае, кой беше в мен в тази минута повече: Михаил Петрович или Мишка, луничавия хлапак, току що надигнал се от задния чин. Ние някак се сраснахме един с други. Задълго ли, това зависи от много случайности, закономерности, от нашата способност да си повярваме един на друг. Аз вече разбирах, че с тези деца ще работим заедно.

    - Кажете, моля ви, - стана Лена Брежатова, - дълго ли ще продължи този експеримент?

    - Дълго… Да-Да, безкрайно дълго, той няма и не може да има край. Не го започваме ние, и не ние ще го завършим. Търсенето на съвършенството е вечно. Това, което докаже своята жизненост, ще стане достояние на всички. Кога? Когато докаже…

    - Нещо не ви разбирам. Ето това, което ние предложихме, кога ще започне да живее? - попита Галя Ратушная.

    - Да, кога? Не като експеримент, а във всяко училище, кога? - я подкрепиха всички.

    - Кога? Може би, много скоро. А може би след 15 - 20 години…

    - А невъзможно ли е някак по-бързо? "Жалко е само да се живее в това време прекрасно…" - извиси глас Глинкин.

    - Трудни въпроси задавате, деца. Желанието само не е достатъчно, трябва да се намери пътя. Понякога между този, който е започнал да търси и този, който извикал: "Намерих!", лежат столетия.

    - Михаил Петрович! А невъзможно ли е в нашето училище, което тук нарисувахме, да поучим поне година? Или да отидем поне с едно оченце да погледнем, как е това в живота? Разбирате ли, - гласа на Лена Брежатова трепереше от вълнение, - вие само не ми се смейте, аз сънувах такова училище. Когато говорех тук, когато предлагах… това всичко е от този сън. Това училище бе в цветя, стените му прозрачни, а зад него рекичка, гора, брезички. Ливадите с цветя започват направо от класа и стигат до езеро…

    Аз вече не помня, кой какво говори, помня само, как всички се струпаха на масата. В класа се вдигна познатата на учителя врява, когато на всеки е нужно непременно да каже нещо, да попита, просто да ахка и охка, да сподели радостта си, да излее енергията на мислите и чувствата си. Разумът подсказваше, че нашето единство не един път ще рухне и ще се роди отново, а пред нас не са само едни победи. Но не ми се искаше тогава да мисля за това. Искаше ми се да задържа този миг на щастие, когато ние сами разтворихме вратите в бъдещето, в прекрасния свят роден от сънищата и приказките.