Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
12.Очите на моята съвест
Подобный материал:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   23

12.ОЧИТЕ НА МОЯТА СЪВЕСТ


    Колата, изпищявайки със спирачки, се спря пред прелеза. Бариера прегради пътя ни . След няколко минути, тъпо отбивайки "та-та-та", се проточи влака. Мяркаха се лицата на пасажерите, прозорците на вагоните, размазани от движението на носещата ги сила.

    Усмихнах се.

    - Ти какво се сети? - попита баща ми, седящ зад кормилото, който явно ме е наблюдавал в огледалото.

    - За влака.

    - Какво за влака? Не разбрах.

    - Мислех за пътниците. На крайната спирка ще кажат: "Пристигнахме". Макар по-точно е да кажат: "Докараха ни". Във влака, в релсите има някаква авторитарност. А в пасажерите…

    - Ти по-добре мисли за книгата, - въздъхна баща ми. В неговия възглед са непостижимо сложни: от мъката - надежда, от тревогата - нежност.

    Неволно помислих, че той и мама са главните съавтори на тази книга. Зад всяка моя мисъл - са техните мисли, тяхната вяра, техните посивели коси и хилядите безсънни нощи. Не винаги съгласни с мен, по своему разбирайки "какво е истина", те имаха мъжеството да отстъпят…

    Бариерата се вдигна. Колата, леко набирайки скорост, ни понесе по-нататък. Зад стъклата, стремително обгръщащи от двете страни асфалтовата лента, се надвесваха редиците на дърветата. Някъде из върховете им и из гъсталака на клоните, се мяркаха оранжевите отблясъци на есента, като че ли слънчевия бог с небрежна ръка е напръскал с любимия си цвят сочната зеленина на лятото.

    Скоро ще избухне с разноцветието си прощалния огън на есента. И не един път, поразено от щедростта на красотата, сърцето ще се свие от мъка за отминаващия живот. И наново ще осмислиш завета на древните: живота е река, в нея не можеш да влезеш два пъти. Ще се гмурнеш в една част от нейното течение, ще излезеш в друга. Удивително красива по своя лаконизъм и дълбочина мисъл. С особена сила я осъзнаваш в училището…

    Днес отпътувам за Москва. За първи път напускам училището за дълго. Напускам го заради работата над книгата. Дойде време да остана насаме с листа хартия, да му доверя съмненията си, преодолени и непреодолени, за да не повтаряме същите грешки и ние самите и тези, които идат след нас…

    Вчера и онзи ден проведох последните срещи, беседи, давах необходимите, по мое мнение, съвети, изслушвах напътствия. Чувствайки моята тревога, и учителите, и децата ме гледаха ободряващо в очите и казваха: "Не се безпокойте. Да не сме в пелени. Ще се справим!" А аз подтисках в себе си тъгата от осъзнаването на това, че отпътувайки от едно училище, ще пристигна в друго. Не, не по-лошо от това, но друго. Потока от събития на училищния живот ще мине покрай мен. Няма да го почувствам и ще изостана. Човека, както и всичко живо е неуморно в промяната. Ще кажеш "довиждане" на един, а "здравейте" - вече на друг. Нищо не стои на едно място. А срещата ще стане след година! Какво ще се измени за това време в училището? Какви ще станат учителите, а главното - децата? Ще се разберем ли един друг?

    Утрото беше тържествено и чисто, като че ли някой голям и акуратен старателно е умил небето и земята преди началото на деня. Тревата на стадиона, където ние правехме физзарядка, беше гъсто напръскана с прозрачни капки роса, стрелящи по нас с тънки лъчи от светлина. Прохладата обгаряше босите крака. Тялото се радваше на тези ободряващи опарвания, на движението, жадно попиваше лъчистата заря.

    Преди всички бягаха най-големите: Федя Карабльов, Саша Беляев, Олег Сапелняк, Вася Дубенко, Ира и Наташа Гончарови, Таня Семернина, Света Шептун, Оксана Матченко, Олег Малов, Света Никиташева, Валя Кучеренко, Галя Шчетинина - нашата педагогическа смяна. След нас, в една верига, която се подчиняваше на волята на сменящия се през цялото време водещ, правеше загадъчни зигзаги, бягаха учителите. Когато се обърнахме срещу зората и стройните тела на бягащите отпред се потопиха в кълбящото се злато на изгрева, аз помислих: "Ето така да бъдем заедно винаги, ние и учениците, учениците и ние, да срещаме зората. Ето това е за завършек на книгата!" И веднага друга мисъл: "Това не е края, а началото. Края трябва да е фраза прекъсната на половината на думата. Многозначителни точки, самоуверена възклицателна. След това винаги има продължение…"

    Сутринта, докато баща ми подготвяше колата, за да ме откара на гарата, аз отидох в училището. Стараех се да запомня и най-малките подробности, жадно вглеждайки се в лицата, вслушвайки се в интонацията, в думите. Душата ми крещи: "Не заминавай!" А аз я убеждавам: "Трябва. Заради това, в веселия и щастлив калейдоскоп от усмивки, в доброто, в светлината на очите да диша училищното детство. Трябва заради това, за да живее дълго нашето Зибковско училище…"

    Ето минава високия, леко прегърбен десетокласник Олег Акулов. Вчера с него имахме труден ден. Объркал се младежът, здраво се объркал. Какво ще чуя в неговото кратко "здравейте"- началото на възход, преодоляване или…?

    - Здравейте! - В хриптящия глас има доброжелателност, като че ли е начало. Гледа открито. "Да, искам да започна. Но на кого е нужно това?" - спомних си изпуснатата от него горчива фраза…

    - Здравей! - и мислено му отговарям: "Много сте ни нужен Олег!"

    И веднага получавам острото: "Възпитавате ли?"

    - Не, навярно. А защо точно така?

    - Не се обиждайте. Нали разбирате, трудно е изведнъж.

    - Разбирам…

    Тези мигове на общуване са нужни не по-малко на него, колкото и на мен. Тона прави музиката, първата среща - деня. А ето още едно "Здравейте…" това е шестокласничката Валя Бойко. В нейната интонация ясно звучи: "Радвам се да ви видя, готова съм за събитията от новия ден, няма да ви подведа, не се вълнувайте".

    В отговора "Здравейте" влагам същото чувство на доверие и оптимизъм: "Всичко ще бъде добре. Успех и на вас, Валя!"


Тук в тази глава се споменава за една чувствителност, която се появява като следствие на любовта. Същата чувствителност, която има майката за своите деца. Тази чувствителност е типична за всички видове дейности, които се правят с удоволствие, с любов, всеотдайно. Благодарение на тази чувствителност съществуват изкуствата. Когато любовта е насочена към хората, събужда нещо заспало в нас - телепатията - чувствителността за състоянието на любимите хора. И думите започват да стават излишни.
    Отиват на училище децата, а аз се вглеждам в очите им, очите на нашата съвест. Ето отново мой ученик ме гледа изискващо и строго…

    "Ти ме питаш, какво съм разбрал за теб? Малко повече, отколкото знаех по-рано. Прости ми, че така бавно и трудно те познавам. Прости. Когато казвам: "Ти си Вселена", това не е игра на думи и не е залитане към оригинални сравнения. Разбирането на вселената е и разбирането ти. Изречението на древните: "Познай себе си и ще познаеш всичко" е истина, както е истина и обратното: "Познай всичко и ще познаеш себе си". Да те опозная, значи да обгърна необятното. Ние с теб сме част от природата, и в нас като в капката - морето, се отразява цялата й сложност. В космическата ера ние не можем да строим педагогиката само на изучаването отношенията: човек - човек. В средата на съществуване решително е влязла Вселената. Педагогиката стои в началото на грандиозни изменения и осмислянето на същността й, нейната роля при предвижването на човечеството по пътя на Великия прогрес, в осигуряването на възможността да бъдем… Още несигурни са нашите стъпки към теб, но не ни гледай с укор, гледай ни с надежда. Ти си Човек и звученето ти във Вселената ще бъде все по-мощно, по-тържествено и по-радостно. Ти си Човек…"