Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
19.Две полярности
Подобный материал:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

19.ДВЕ ПОЛЯРНОСТИ


    Проблема на отношенията, на общуването, на взаимното разбиране е един от най-главните в педагогиката. Марксисткото разбиране на личността подразбира човешко отношение към другия, към всички хора, към делата им, мислите, чувствата, потребностите. Истинското общуване е невъзможно от позицията на силата, волунтаризма, авторитарността. Училището трябва да възпитава в своите ученици внимателно, хуманно отношение към хората и създаденото от техния труд, към майката на всичко живо - природата. Училището - това са неговите порядки, режим, система на обучение, и преди всичко, учителите. Всеки от тях, създавайки своята мелодия, трябва да умее да чува, доколко тя е съзвучна с другите, за да може целия оркестър да изпълнява една симфония.

    Успеха на експеримента е невъзможен без сплотеността на колектива, без обединените усилия на педагозите и учениците. Това добре го разбирах. Поддържаше ме и актив от учители, които, повярвали в жизнеността на идеята на експеримента, помагаха да се увлече с нея и другите. За лятото на 1980 година, ние успяхме да сплотим най-активните от децата от горните класове, те станаха най-горещите участници в борбата за ново училище. Някои от педагозите, с особено развити авторитарни наклонности, възприеха самостоятелността на тези деца, тяхната излизаща извън рамката инициатива, като заплаха за обичайния за тях статус на командващи. Те видяха в демократичния стил на отношенията с децата посегателство на установения порядък, крах на дисциплината и се опитаха да настроят против експеримента родителите на учениците, което, разбира се, отслабваше нашите позиции.

    Социално-психологическия климат в село Зибково бе сложен. В течение на почти два века, то е било разделено на "свои" и "чужди". "Своите" - са представителите на староверческата община, последователите на "старата вяра", и "чуждите" - всичко останало. Това е наложило отпечатък на характера на жителите, на техния начин на живот, на отношението им към всички видове иновации изобщо. Запознавайки се със стари хора, аз бях поразен от тяхната затвореност, от нежеланието им за контакт. Ще отбележа още, че до този момент в Зибково, както в никое друго село на областта, остро стоеше проблема с алкохолизма. Да се противодейства на негативното въздействие на средата върху личността на децата, беше съвсем не леко.

    Ще устоим ли? Ще победим ли? Тези въпроси тук бяха много по-остри, отколкото някога в Ясни Зори. Там имаше подредено, здраво стопанство, ново, с етикета, селище. И ми се струваше, че дори мястото му на разположение на оживената магистрала Белгород - Харков, подчертаваше устремеността напред. Тук, напротив, дълбока провинция, едва кретащо, задлъжняло на държавата колхозно стопанство. Тези обстоятелства усложняваха провеждането на експеримента. Но ако при тези условия успеем да постигнем успех, то да представим по-неопровержимо доказателство в полза на принципно новата организация на училището, не можем и да си представим.

    Ние разбирахме, че без помощта на родителите, училището няма да се справи. Трябваше на всяка цена, каквото и да стане, да ги привлечем на своя страна, да разрушим стената от недоверие и отчуждение. Главен аргумент можеха да бъдат не словесните призиви към новото, по-чувствително, по-дълбоко отношение към света на детето, към света на човека въобще, а нагледно да се покаже преимуществото на такива отношения, практическите резултати.

    В ученическата среда вече действаше, грешеше, криволичеше, но действаше актив от деца, който бавно, но все пак се увеличаваше. А педагозите, основно, изчакваха. Защо? Нали без всеобщо обсъждане и съгласие не може да се осъществи нито едно изменение в живота на училището. През юни, два и повече месеца преди началото на учебната година, педагогическия колектив сам прие решение за началото на експеримента. Но месеците минаваха, а повечето учители оставаха пасивни, не променяха нищо в своята работа, изчаквайки указания и разпореждания. Гласуваха за някаква работа, а след това мърмореха: "Наизмислиха ги на нашата глава…" Не "ние решихме", не "ние измислихме", а "някой". Понякога дори се чуваше: "А през миналите години…", "ние по-рано", "при нас беше…".

    Нима мечтаехме за миналото? Проведохме допитване. Не, оказва се, всички искат да продължат експеримента, подържат неговите основни идеи. В какво все пак е работата? С времето разбрах. Има такова изражение: бързай бавно. Ние бързахме прекалено много. Учителите не успяваха да се преустроят. На педагогическите съвети учителите ме подкрепяха, но минаваха дни и те изстиваха, не желаейки или не умеейки да проявяват инициатива, за да реализират приетото съвместно решение.

    - Ние не сме против, но как да се направи това практически? - питаха с безпокойство. Аз или показвах сам или канех специалисти. Как да се работи с ученически колектив? - гледайте. Как по-ефективно да се проведе урока? - гледайте. Все по-често се сипеха обръщения: "Как да го направя в този случай, посъветвайте ме…" Струваше ми се, какво повече може да иска ръководителя? Но колкото повече "горях", хвърляйки се във всички точки, толкова повече… помръкваха очите на учителите. Струваше ми се, че доводите са малко, практическите примери също, аз ги издирвах, демонстрирах, обяснявах.

    Отивах в училището в седем сутринта, връщах се в къщи в единадесет през нощта и падах от умора. А моите колеги, виждайки, че при мен се получава по-добре, отколкото при тях, ми прехвърляха все повече и повече от своята работа, предпочитайки да останат встрани. Така се парализира колективната мисъл, и незабележимо вместо атмосфера на сътрудничество в училището фактически се възцари авторитарен стил на ръководство. Освен това, съсредоточавайки усилия на разясняването преимуществото на новото, аз допуснах още една грешка: получи се така, че натрупаният с годините опит стана като че ли безполезен. "Забравете старото!" - звучеше в подтекстта на моите изказвания. Кой от уважаващите себе си хора, с чувство на собствено достойнство, може да се откаже от хубавото само затова, че е "старо"? А много от това "старо" беше в синхрон с идеите на експеримента.

    Стила на ръководство бе демократичен само по форма, за сътрудничеството не достигаше вниманието към дребното положително в багажа на всеки педагог. Трябваше да се пресажда новото към реалния опит, към плодоносните му клонки.

    Дистанцирането, а по-точно, недостатъчната активност и това "наизмислили" бяха неосъзнат протест не против новото, а против изкуственото му насаждане, отричане на всичко създадено и придобито преди.

    В човека живеят съвместно две полярности. Първата е отворена за съмнението, готова да се откаже от натрупаното, жадува за нови впечатления. Нея можем да наречем търсеща активност.

    Втората, напротив, внимателно подбира и съхранява от безкрайното количество варианти за действия, способите да се живее изобщо и да се живее сред хората най-пригодни, най-ценни. И двете полярности са взаимно зависими и допълващи се една друга. Първата, развивайки веригата на втората, ни тласка към изследвания, към новаторство. И ние рискуваме, опитваме, отхвърляме, намираме. Втората, загрижена за съхранението на най-същественото от опита, ни учи на строгост и придирчивост, заставя ни да действаме по принципа: "Сто пъти мери - един път режи", заставя ни да не бързаме с изоставянето на провереното и добите натрупвания.

    Този, който е видял новото, трябва да бъде готов, че от другите то може да се възприема като несъстоятелно.

    Стремейки се незабавно да предаде новостта на всички, ние не подозираме, че такава прибързаност само вреди на делото. Ние често приличаме на пътешественик, който когато види прекрасен пейзаж, нетърпеливо изтръгва кормилото от ръцете на шофьора на колата, носеща се с голяма скорост по път водещ в съвсем друга страна.

    "Този който прибързва, закъснява също толкова, колкото този, който не бърза.", - е предупреждавал още Шекспир. Да действа незабавно, но без да бърза - ето на какво трябва да се учи този, който внедрява новото. И в това "без да бърза" се заключава внимателното отношение към другия. "Без да бърза" - това е знанието и уважението на опита на тези, с които мислиш да твориш, на когото искаш да покажеш "невиждания прекрасен пейзаж".

    На колектива, внедряващ нова идея, е нужен лишен от какъвто и да е натиск стил на отношения. Колкото и обмислена, обоснована и доказана практически да бъде предлаганата технология, в никакъв случай оценката на дейността на учителя не трябва да изхожда от това, "по старому" или "по новому" работи той. Важен е резултата от неговия труд и вложените усилия.

    Необходимо е също съвместно търсене на слабите места в "старата" система на работа; постепенното заменяне на слабото звено със силно; подготовката на разочарованите от предишната методика педагози за по-ефективна експериментална; сравнителен анализ на успехите и неудачите; и накрая, съвместно планиране на следващия етап от търсенето с отчитане на резултатите от предишния.

    Само след постепенното намаляване на отработеното движение по "стария" път, може да се готвите за завой, и след това да се търси оптимално ускорение.

    В Зибково аз разбрах, защо така сложно вървят педагогическите експерименти, защо е толкова типична съдбата на търсещия учител. Педагозите, както никои други, с години трупат опита, своите представи за живота, неволно ги идеализират и крайно болезнено реагират на всяка промяна. Не случайно професионалното заболяване на много от учителите е неумението, бих казал дори, неспособността да слушат другите. Това абсолютизиране на себе си е една от причините за противоречията с учениците и един с друг.

   Естествените отношенията с децата и колегите, виждането на живота като единствено възможен, кара педагогът да се мисли за съвършен. Не може да бъдем само командващи, само управляващи, ако искаме да спрем в духовното си израстване. Трябва периодически да слизаме от капитанския мостик и да ставаме матроси, отново да ставаме ученици. До тогава, докато в училищния колектив има само капитани и само матроси, и децата, и учителите, и ръководителите на училището от всякакъв ранг, ще са глухи към най-скъпото - човешката мисъл.