Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
17.В общуване без да бързаш
Подобный материал:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

17.В ОБЩУВАНЕ БЕЗ ДА БЪРЗАШ


    - А вие преувеличавате всичко! - раздразнено казваше Людмила Григориевна Уривкина, опитна, със солиден стаж в работата учителка. - Училищната проза упражнява натиск върху училищната поезия. Леко е да се пише за възгледите и въздишките. А в живота училището се крепи на режима, на строгостта. Трябва да се държат учениците изкъсо, както са ни държали и нас! Какво разбират те, за да им надничаме в очите? Нека те надничат в моите. Аз съм една, а те са десетки, стотици. С нас не се церемоняха и затова станахме хора. Та ние се страхувахме да се срещнем с учителя на улицата! И ако учителят е казал: трябва да се прави така, и мисъл не минаваше да не се изпълни. А сега? Ти на него дума - той на теб десет! Да се работи е непоносимо и без вашите тънкости. А ако започнем и в очите им да надничаме, то по-добре вън от училището… Ние и така имаме проблеми със здравето… Людмила Григориевна замълча, след това като че ли се реши на нещо и заговори още по-разгорещено:

    - Вие, Михаил Петрович, измисляте децата. Дубенко, според вас, личност ли е? Вчера ми провали урока! А как да разговарям с него - ласкаво ли? Да се натирят такива трябва. Може би, те там, - кимна тя в неопределеното пространство, - ще станат хора. Децата играят с вас на възрастни. Може би не трябваше да ви го казвам това, но щом съм започнала - ще кажа.

    Лицето и шията на говорещата се покриха с червени петна. Виждаше се, че не й се удава лесно всяка дума.

    - Всички се възмущават, защото при вас е непоносимо да се работи. В института не глупави, между другото, хора съветваха да се подържа дистанция между хората. А вие се здрависвате с тях! - Уривкина произнесе "здрависвате", а очите и се разтвориха така, като че ли каза: "Удариха по лицето!"

    - Добре, може наистина света да се е преобърнал - здрависвайте се както искате, говорете с тях на "вие", но не агитирайте и нас за това! Сега за вашето самоуправление. Аз съм съгласна: трябва да се развива. Развивайте, няма да ви кажем и дума, но не до такава степен! Децата са си деца. Помами ги, и те, разбира се, ще тръгнат. И още как - "командири", "вие"! Но има особености на възрастта, определено ниво на разбиране. - Уривкина махна с ръка, моля ви, разговора е напълно безполезен и седна.

    Настъпи тишина. Чуваше се, как зад стената, капе вода от лошо затегнат кран.

    - Ето, - постарах се да придам на гласа си спокоен тон, - сега, най-после, се появи двустранна връзка. Защото нашите беседи повече приличаха на монолози на водещия. Аз говоря - вие мълчите. Ние трябва заедно да мислим, да беседваме, да спорим, да достигаме до общ знаменател и отново да мислим, да търсим… Людмила Григориевна изказа ли общо мнение?

    Никой не пророни ни "да", ни "не". Мълчаха.

    "Защо? - разсъждавах аз. - Нали виждам, че мнозина са несъгласни". А как ми се искаше да се взриви тишината, да каже някой, дори с шепот, да кимне с глава: "Не!"

    Бавно огледах лицата на събралите се, и изведнъж ярко си припомних тишината на първите минути на "беседата ми" с осмокласниците в деня на моето пристигане. Същото изчакване с отпуснати надолу очи. Деца! Ние сме същите деца. Защо да не седне редом и да заговори свои мисли, за това, което ни мъчи, което изисква решение, за това, как трябва да се построи живота, за да се диша и мисли в него по-лесно, естествено, свободно?

    Ние или мълчим, или спорим така, като че ли отиваме на ешафода. Трябва да се снеме тази напрегнатост. Хубаво е, че тя изказа своето мнение. Започна диалог. Това е хубаво.

    Срещнах очите на Людмила Григориевна, кимнах й ободряващо и казах заради нея, заради себе си, заради всички:

    - Нищо. Ще вникнем. Ще продължим разговора, него трябва да го водим цял живот. Важното е, че той започна днес.

    Аз се усмихнах, и на мен ми се стори, че в очите на учителите има разбиране, добро съучастие.

    - Ама и вие сте артист! Като че ли от празник идвате, ми каза художникът Николай Николаевич Чернов. - Представям си, какво ви е на душата!

    - Леко ми е на душата! Леко, Николай Николаевич! - усмихнах се аз. - Леда се пропука.

    Чернов се опитваше да долови в думите ми ирония. Но на мен действително ми беше леко. Леко от това, че взех, както казват музикантите, вярната нота. От това, че опитът зад гърба ми, ме ободряваше: успехът е там, където изказват своите гледни точки, където спорят, преди да вземат решение, и веднъж приели го, не отстъпват от него.

    - Ще играете на демокрация? - усмихна се Чернов. - А не ви ли се струва, че вашата позиция ще погуби делото?

    - Не, Николай Николаевич, не ми се струва. А ако действително си играем на демокрация, ще погубим всичко, защото ще убием интереса. В нашата работа без разум, при това забележете, без творчески разум, е невъзможно да се живее.

    - А не ви ли се струва, че "съвещанието", където "заедно с всички" анализирате и планирате е спектакъл на един актьор пред очите на публиката? Нали в крайна сметка, мислите вие, останалите възприемат според силите си. Дайте честно. Нима не ви се иска да постигнете идеите си? Работата от това само би спечелила. И ние бихме закрачили със седем километрови крачки.

    - Кои са тези "ние"? - чувствайки как помръква настроението ми, попитах аз.

    - Как кои? Ние - целия колектив.

    - Искате да ме направите локомотив? Училище - вагон, а учителите - пътници, които всеки един момент могат да слязат на следващата станция. Това ли е според вас колектив.

    Николай Николаевич се намръщи.

    - Аз съм за реда, когато всеки точно знае своето място, своя таван и не налита да решава световните проблеми. С кого да се съветваш тук? Давате указание и контролирате безпрекословното му изпълнение!

    - Вие сте страшен човек…

    - Защо, защото съм за реда?

    - Не, защото вашия порядък е синоним на насилието. Откъде такава нелюбов към хората?

    - А защо вие веднага "нелюбов". Вие, Михаил Петрович, предпочитате лирическите отклонения. Честна дума, нищо не пречи, да се обогатите с известен прагматизъм. Да бъдем честни един към друг: вашия оптимизъм по отношение на талантите и гениите - нима не е тактика на ръководителя? "Могъществото на човешкия разум", "възможност за развитие на способностите до ниво талант" - приятно гъделичкат честолюбието. Но сам нима не виждате, че това е някакъв "град на слънцето"? Ето, например аз, съм умен по рождение. А "глупакът ще си остане глупак, дори и с звезди да го обсипеш". Събеседникът ми говореше язвително, с забележима част цинизъм, които майсторски владеят хората с компютърно мислене.

    - Не ви харесва, когато смъкват от вашите идеи лирическите дрънкулки?! Не ви го казват в очите, но зад гърба ви така говорят мнозина. - Николай Николаевич се усмихна. Ъглите на устните му се свиха, като че ли се канеше след малко да ме освирка. - Впрочем, ние се отвлякохме…

    - Не, това не е отвличане от темата. Вие не вярвате в човека, не вярвате в неговия талант. В това е източника на вашия стремеж към жестокост, към дисциплината чрез насилие.

    Не можех да говоря спокойно, колкото и да се стараех. Не можех, защото той не беше първия, който се застъпваше за това да се "натисне", да се действа по принципа "не искаш ли - ще те заставим?" И преди него са ме упреквали, че чрез либерализма си погубвам идеята. Но възможно ли е, мислейки за всестранно развита личност, да се решава тази задача с камшик: "Ах, ти! Не искаш да бъдеш всестранно развита личност, да бъдеш умен, творец?! - Ще те заставим! Ще ти го втълпим!" Развитие и насилие. Може ли да бъде свързано едното с другото? Таланта винаги е любов към живота, към хората, към родината, остро чувство за собствено достойнство.

    - Обидихте ли се? - Николай Николаевич изучаващо се вглеждаше в моите очи.

    - Да се обидя? Не! По-скоро се огорчих. Стана ми страшно за вас. Вие сте се удавили в прагматизъм! Ами ако това при вас е завинаги?! С какво отивате при децата?

    - Какво децата! - махна с ръка той. - Аз говоря с тях на езика на боите. В часовете рисуваме. Намеквате, че не съм подходящ за вашето училище? Ще си тръгна дори утре! А вие оставайте със своите "мислители", - художника презрително кимна към учителскатът стая и си тръгна.

    - Михаил Петрович! - повика някой. Обърнах се. Срещу мен Дубенко. За него Людмила Григориевна: "…да се гонят такива".

    - Какво, Вася?

    - Вие… заради мен ли?

    - Н-не…

    - Вече навярно са ви казали, че аз… - Василий ме гледа в очите. Гледа напрегнато. "Какво става сега в душата му! И защо мълча аз?"

    - Разбирате ли… - Вася безпомощно подбираше думите, - разбирате ли…

    - Зная, Вася. Зная, защо се изтървахте. Не ви се иска да бъдете изоставащ, силите се, мятате се, искате с един скок да свършите с объркването, когато нещо е неясно, неизучено. А със скок няма да стане! Но трябва да издържите. И вие ще издържите. Това аз точно го зная.

    Очите ни се срещнаха. Той иска да знае, вярвам ли му или го "възпитавам".

    - Признанието ще дойде, - продължавам аз. - Не гледай така - вярвам ти! - Някога и аз бях зарязал ученето в пети - шести клас, а след това, ох, колко трудно е да се надигнеш!

    Преминах на спомени, дадох му възможност да разбере, че действително му вярвам. Когато човешката душа е объркана, упреците ще донесат само допълнителни страдания. Тук е важното да "влезеш" в неговото състояние и внимателно да излизаш заедно с него от вцепенението на духа, от неверието в своите възможности. Само искреност, предпазливост и вярата ще помогнат. Виждах, как просветляваше лицето на Вася, виждах, как той упорито се съпротивлява на това с усилие на волята. Искаше му се да продължи всяка минута с добра оценка на неговите достойнства. Рядко му се случваше на момчето да чуе, в какво е неговата сила, къде при него, Василий Дубенко, се получава добре.

    Разговарям с Вася и виждам, че недалеко от нас към мен нетърпеливо хвърля погледи осмокласницата Света Шептун. Какво е при нея? Иска да пита за нещо, да предупреди или да се посъветва?

    Вася хвърли бегъл поглед в нейна посока и каза: "Е, аз да тръгвам?"

    - Вървете, Вася…

    С какво чувство си тръгва той? Вася разбиращо произнася: "Нормално". Гледам след него. Все пак преживява. И още как: какъв товар легна на неговите рамене! Това тринадесетгодишно момче, правещо плахи крачки за среща със себе си, са му нужни сили за да устои. От първите класове неудачи в учението, пропуските, етикета на изоставащ са го направили "труден".

    Приближава Света.

    - Поговорете с Малов, - без всякакви предисловия казва тя. - Той е някак раздразнителен. Аз се опитах сама, но вие го знаете…

    - Известна ли ви е причината?

    Отрицателно клати глава. След това, като че ли размишлява на глас, казва:

    - Може би… Нещо с Ира?

    - А как е Ирина?

    - Ира, като че ли е нормално външно. Но също, според мен, е настръхнала.

    Гледам на умното, съсредоточено лице на момичето и се радвам: "Добре, Света, добре, че сте такава".

    - А вие сте мрачен. Неприятности?

    - Да, поспорихме с Николай Николаевич. Но вече ми е по-леко.

    - Реших да постъпя в педагогическия, - тръсна упорито тя глава. - Или не ме бива?

    - Вие?! Разбира се, че ви бива. - без забавяне отговарям аз и виждам как засиява лицето й от радост. Звънеца. Света подхвърля тръгвайки: "Не забравяйте за Малов" и побягна в клас.

    Безпорядъчен тропот на крака, разногласни викове. По коридора минават деца. След минута училището ще притихне, но тази тишина е лъжлива. Там, зад вратите на класовете, се задават миговете на изпитание за млади и стари. На някого ще стане радостно, на някого ще се свият раменете… Гледам на вървящите и сърцето ми се свива от необяснима тъга. От какво е тя? От това, което не съм видял? Или не съм успял? От осъзнаването на невъзможността да съм навсякъде?

    Припомних си неприятния разговор. Как го каза той? "Нека всеки да знае своя "таван". Не, не съм съгласен. Животът на човека не се побира в инструкции и заповеди. "Ами ако си тръгне? - изстина ми отвътре. - Кой ще води часовете?" И веднага още по-тревожна мисъл: "Ами ако остане? Представих си лицето му изкривено от презрение. Представих си, как му "заповядвам" да помогне на Дубенко да разбере себе си или действайки според моите "указания", той "беседва" с Малов. Може би, това е нанос, не е неговата същност? Иначе няма за какво да се съжалява, нека да заминава, - помислих аз решително. - На рисуване, той може би, ще научи, но на духовност - никога. А на нас ни трябва Леонардо да е… на всеки в сърцето".

    Покрай мен мина Дубенко, кимна ми, погледа му открит, доверчив.

    "Вие ги измисляте", - спомних си думите на Людмила Григориевна. А Света Шептун? Нали не случайно дойде тя при мен. Тя ме настройваше за работа? И фразата и за института. Неочакваната веселост в края на разговора. Тя ме преведе от кръга на неприятностите в руслото на нови занимания. Спомних си, че тя не веднага запита за неприятностите, а едва тогава, когато видя, че говоря с нея с ново настроение. Ах, Шептун, Шептун.

    Не, Людмила Григориевна, ние през щорите на "възрастта" не виждаме богатствата на младата душа и със своята пренебрежителна снизходителност програмираме, насаждаме в нея жалкото кривене на детинщината, отглеждаме малък ум. Нека да греша, да измислям, да преувеличавам, но моите "преувеличения" - са зов към висотата, предвъзхищението на тяхното "аз" в утрешния ден. А вашето "правдиво" разобличаване на децата - подчертаването в тях на незрялостта, на пътя на духовността. В това е трагизма на тяхното общуване с вас.

    Веднъж след изказване в Дома на отрядните в Всеруския пионерски лагер "Орле", към мен се обърнаха с въпроса: "Кое от свойствата на личността или каква способност, без която учителя не може успешно да работи с децата, е най-трудно постижима?" В главата ми мигновено се понесоха цяла редица от безусловно необходимо и "трудно достижимо", но изплува нагоре способността, която бях нарекъл "чувствително световъзприемане". Ще поясня, как го разбирам това.

    Мислено да минем по училищния коридор. Междучасие… Виждате ли онова високото момче до прозореца. На него му е криво… В него плаче… гърба му. Да го приближиш ли или да го оставиш сам? Да го подкрепиш ли в тази минута или е по-добре да се направиш, че не си видял състоянието му?

    А ето неговия приятел Сашо…

    - Здравейте, Сашо! Какво става с Олег? Не знаете ли? А в час? Казвате, нормално?! Бихте ли отишли при него, там ще стане ясно…

    Сашо се засили към Олег, след това се спря, и накрая решително се запъти към приятеля си…

    - Здравейте, Таня!

    - Здравейте!

    - Имате неприятности. Трябва ли ви помощ?

    - Няма нужда, аз сама.

    А тук - погледнете! Минава слънцето! Отчетливото стакато на токчетата сякаш избива искри! Светлината звъни в бойките бели къдри и се слива с музиката на сивите очи.

    - Здравейте! - раздаде радост и се понесе по-нататък, щедро разплисквайки я по пътя си за всички: за мрачните, за веселите, за тъжните. Колко здраве, сили, енергия! Браво, Валентина!

    Е, ама тя не е сама! Света, Галя, Федя, Вася, Ира…Ясно! Комитетът… Комсомолът трябва да бъде такъв: оптимистичен, здрав, мажорен!

    А ето тук мъка…

    - Катя, здравейте!

    - Здрасти… - неохотно и високомерно.

    Да, отново се е скарала с някого. Какво да правя с нея?! Обидчива е безкрайно! При Олег болка-тъга, а при Катя болка-предизвикателство: "Нямам нужда аз от вас!"

    Ето го и командира на нейната бригада.

    - Серьожа! Можете ли да ми кажете, какво става с Катя? Да не се е скарала с някого?

    - А, не! Закъсня вчера за работа. И затова си получи заслуженото.

    - А причината за закъснението? Не знаете?! Как можахте, Серьожа?

    Чувате ли? Отново нечии тревожни стъпки… Кой е това?

    Бузите бледни… в очите укор и болка. Как се променя човек. Гледаш го в такива моменти и не можеш да го познаеш. Не напразно казват: "Какво става с вас? Лицето ви го няма?"

    Това е Витя. Той е на дванадесет. В къщи ежедневни скандали, побои, майчин плач. Баща му - пияница и скандалджия. Сърцето на момчето слабичко…

    Но какво е това? Зад вратата на учителската "ръмжи" звучен мъжки глас:

    - Безсъвестна! Утре да дойдат родителите ти! Не ми обяснявай! Не искам да знам! Пиши!

    Влизам. Почервенял от гняв преподавателя се възвишава над масата в позата на обвинител. Срещу него, необичайно свита, Ира Гончарова.

    Ирина Гончарова?! Удивително чувствителна към състоянието на другия, честна, волева и силна натура. Очите големи, гледат открито и доверчиво. А в тази откритост и смелост: "Все едно аз вярвам, света е прекрасен! И вие, които ме гледате сте красиви!" Работлива е Ира и отговаря за шефствата на комитета на комсомола при училището.

    Вчера заедно с пионерите е садила картофи в градините на инвалидите от Отечествената война, на самотните старци. Днес сутринта видях, как бабичка гощаваше Ира и децата й с мекици…

    - Нямаше нужда, бабке. Ние не заради… - смущаваше се Ира.

    - Не ми отказвай, миличка! Да ти даде господ здраве! И на твоите деца благодаря. Какво щях да правя. Сама съм… - старицата заплака и през сълзи каза: "Нямам с какво да ви се отблагодаря. Не ми отказвайте! Яжте, докато са топли…"

    Ира взема възелчето от треперещите старчески ръце и сама започна да черпи децата: "Яжте, яжте, докато са горещи" - говореше тя и изведнъж заплака. От какви тайни места на душата изниква състраданието? Как почувства тя болката на немощния човек, неговата тъга по младостта?

    И ето след час, прехапала устни, на лист от тетрадка изписва: "Аз, Ирина Гончарова, обяснявам, че не съм научила параграф 43, защото не можах правилно да организирам…"

    Погледнах преподавателя и казах на Ира:

    - Оставете ни, ако обичате. Вървете, моля ви! - Момичето излезе. Едва съдържайки се, за да не се разкрещя като него и да не кажа нещо излишно, изцедих от себе си:

    - Защо така?! Та това е … Гончарова. Как можахте да й кажете: "безсъвестна". Това крехко момиче е посадило на старците пет градини с картофи! Вие, здрав, як мъж, вижда се дори не сте помислили да им помогнете. А тя не ви е упрекнала… "Параграф 43?.."

    Минутите на училищното междучасие, а колко малки щрихи-сюжети!.. Не ги пропускай, учителю, тези мигновения. Дръж в ръцете си тези нишки-връзки, съединяващите с учениците. Подвижни, неуморни, те се стремят към нещо, нещо търсят, очароват се и се разочароват. Опитай, проследи постоянно сменящата се гама от чувства, настроения, мисли… А колкото повече ние виждаме и разбираме, толкова по-богат е нашия педагогически арсенал, толкова по-фино въздействаме на растежа на душите им. Духовността се развива в "общуването без да бързаш", е отбелязал Виктор Астафиев.

    Без да бързаш, т.е. с максимално възможно внимание, вглеждане в света на човека, проникване в смисъла на казаното от него, в интонационния строй на речта му, в симфонията на движенията му. А очите на детето! Колко чувства може да се прочете в тях, колко състояния, преживявания, мотивите на едни или други постъпки. Не бързай, учителю. Повърхностното прочитане е равносилно на лекомислие и професионална некомпетентност. Общуването без да бързаш изключва равнодушието. То изисква от учителя да гледа активно, да слуша активно, да мисли активно, да действа активно и да подбужда учениците към същото. Учителя е в центъра на врящия от страсти живот на младите. Всяко мигновение се появяват или се късат нишки-връзки между тях, все по-сложно и по-богато е плетивото от привързаности и антипатии. И на нас ни е дадено да бъдем творци-художници, създаващи красота в техните отношения - един към друг, към хората, към живота.

    Именно общуването без да се бърза ражда финото световиждане. А за това е необходимо да бъде виждащо нашето сърце, главния педагогически инструмент на учителя. Инструмент за опознаване на самия себе си, на живота, на детето.

    Животът е безкрайно познание. Вземи своята тояга и върви… И аз отивам… А отпред - Пустиня, нощ и трепкането на звездите… (М.Волошин)