Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга
| Вид материала | Книга |
| 18.Уроците на общуването без да бързаш |
- Автоматизированные комплексы обнаружения радиоизлучений акор нтц «Квант», 41.67kb.
- Тайна сия велика есть. Вопросы и ответы о семейной жизни, 2516.33kb.
- Тайна сия велика есть. Вопросы и ответы о семейной жизни, 2579.83kb.
- Top20. Лучшие мультфильмы мира. Результаты мультипликационного фестиваля, 881.85kb.
- Михаил Ульянов: путь в артисты, 95.82kb.
- Лекция Visual Studio. Net, Framework. Net, 158.46kb.
- Николай Васильевич Гоголь Утро делового человека I кабинет; несколько шкафов с книга, 79.85kb.
- Валерий Васильевич Лунин, декан биологического факультета Михаил Петрович Кирпичников,, 160.56kb.
- Информационный бюллетень московского онкологического общества. Издается с 1994 г общество, 184.55kb.
- Информационный бюллетень московского онкологического общества. Издается с 1994 г общество, 284.71kb.
18.УРОЦИТЕ НА ОБЩУВАНЕТО БЕЗ ДА БЪРЗАШ
Когато пиша тези редове, зад прозореца вали сняг… Бели пухести звездички, прегърна ли се една друга, плуват в мъгливите вълни на пространството, и бавно се спускат на земята. И си спомням…
Стоя в коридора на училището до прозореца. В сгъстяващия се мрак на зимната вечер неуморно и тежко стене виелицата. На мен ми се струва, че в мен стене нещо самотно, уморено, обидено. Днес отпътуваха двама много необходими на училището специалиста - художникът и балетмайсторът. Кой ще им води часовете? Трета година се опитваме да реализираме програмата на експеримента в пълен обем и трета година не ни се удава. За разлика от Ясни Зори в Зибково експериментални станаха всички класове: от първи до десети. Кадрите - един от най-важните въпроси, от решаването на който, зависи успеха, за нас е постоянния препъникамък. Заминаването на учител в средата на годината е равносилно на провал: няма с кого да го замениш. И изведнъж - двама. "…Поради неудовлетворителни жилищно-битови условия", - написали в молбите си отпътувалите. Имаше истина в това, имаше… Не можахме да ги обезпечим с квартири. Имаше и трудности в снабдяването с хранителни продукти. Селския жител го храни земята, неговия двор. Затова в местния магазин се продаваше най-често това, което не се произвеждаше от самите зибковчани. "Щандовете" на зибковския "гастроном" за не местни педагози, нямаха стени. Те често трябваше да търсят на разни улици, при различни стопани, в колхозните складове или да пътуват до районния център - петдесет километра до Кременчук.
Тези, които са от селата, се приспособяваха бързо, обзавеждайки се със собствено стопанство. А гражданите влизаха в новото си икономическо положение болезнено, усвоявайки трудно азовете на селското битие.
Отпътувалите са граждани…
Но имаше и друга, може би, най-главната причина за тяхното напускане на училището. Не повярваха… Не повярваха в перспективата на новото дело, не видяха бъдеще във вложения от тях труд.
- Не вярвам в това. - така и каза преди отпътуването художника Чернов. - Работата е безперспективна! Не напразно казваме: "Ало, търсим таланти!" Търсим ги като рядкост, като късмет! А тези, за които се напъвате - им е все едно какво е училището. За тях е най-добре то да свърши по-бързо, за да се измъкнат от това село. Какво видях аз тук, например? Кал, лай на кучета, крави и селяшка грубост - това са всичките ми впечатления, ако не се смята вашата наивност. Обкръжили сте се с измислен свят. - Художникът замълча, очаквайки реакция на казаното, а след това изведнъж попита: - Вие, самия, разбирате ли, че сте неудачник? Може би, фантазиите покрай "духовните богатства" на детето - това е самозащита?
Аз мълчах. Ни да споря, нито да го убеждавам ми се искаше. За какво да говорим, ако до краката му стоеше куфар. И доколкото разбирах на Николай Николаевич не му бяха необходими моите думи. На него му беше нужно да се изприказва, да оправдае сам пред себе си своята постъпка…
Снежинките се блъскаха в стъклото, безпомощно се плъзваха надолу и веднага изчезваха в бездънния студен мрак. Сега ще дойде директорът на училището (по това време вече беше Н.В.Кожухар) и неговите заместници. Ще мислим, вече за кой път, как да излезем от създалото се положение. Чакаме директора от Кировград. Там трябва да се е състояла среща със семейство учители (той е художник, а тя балетмайстор), които като че ли са се съгласили да дойдат при нас на работа. Това не е първото пътуване по кадрови въпроси. Предишните бяха неуспешни. С какво ще дойде днес?
Щракна ключ и коридора мигновено се заля с ослепителна светлина.
- Добър вечер, Михаил Петрович! - радостен хор заедно със светлината се разнесе из коридора.
Обърнах се. Децата ми се сториха особено много поради това, че те като че ли се родиха от светлината, запълвайки заедно с него пространството. Към мен пристъпи Ира Милетина, секретаря на комсомолската организация на училището и без всякакви обяснения съобщи: "След 30 минути имаме разширено заседание на комитета… Молим ви да вземете участие".
- Комитета? Защо сега, в събота?
- Дневен ред: "Как да съществуваме в възникналата ситуация", - като че ли прочела моите мисли, каза Ира.
- С-ситуация?
- Ще разговаряме за това, за което мислите тук сам. Или вие не искате да мислите заедно с комитета?
- Защо да не искам?!
- Тогава тръгвайте с нас!
Казват, че животът е непрекъсната верига от начала. Видимо това е така. Във всеки случай, това твърдение, през тази вечер, за мен се изпълни с реалност.
"Златни хора, истински приятели… - мислех аз, докато размествахме столовете, за да направим голям кръг, за да сме "очи в очи". - Колко много можехме да направим, ако не се сриваше програмата на експеримента, ако не се проточи толкова много подготвителния период!.."
Оцених желанието на децата да бъдат редом, но не предполагах, колко ги обиждах с вътрешната си нагласа: "Какво можете да помогнете вие?" Очаквайки пристигането на директора, поглеждах към вратата и разсеяно слушах изказващите се. Но изведнъж се пробудих: говореха не деца, а възрастни, разсъждаващи хора. С изумление започнах да ловя всяка тяхна дума:
- Ние неправилно се отнасяме с новите учители. Виждаме, колко им е трудно да се адаптират към селския живот, минаваме наблизо и се подсмихваме:
"Гледайте, той не може да държи триона!" - това е Сергей Люлин, останал след десети клас като работник-наставник в цеха за сглобяване на калкулатори. - Помниш ли, Володя, - обърна се той към Стрелцов, - как ние с теб, в кръга на момчетата слушахме "приказчици" разни за Николай Николаевич? И ни ти, нито аз, не се намесихме, не ги спряхме. А сега разперваме ръце: какво да правим? На него му беше необходима поддръжка. Трябваше да му помогнем да разбере, какво искаме ние от него, да се обясним сами себе си…
- Опитвал ли си да се приближиш до него? - възрази Катя Хрусчева. - Един път го приближих, а той такива ми ги наприказава…
- Учителите ни виждат с биберони. Ох, как не обичат, да им направиш забележка! Аз също посъветвах Иван Степанович, по-спокойно, без крясъци да общува с нас. Пречи на себе си с тези викове! - подсмихна се Стрелцов. - Иван Степанович ме погледна с такъв поглед, чак ми изстина отвътре… А вечерта обяснявах на баща си, пред Иван Степанович, какво имах предвид. Ох, колко дълго обяснявах! От тогава, мисля, стига съвети.
Отвори се вратата, на прага се показаха Ангелина Йосифовна Матченко и Олга Андреевна Удод, заместник директори.
- Заповядайте… - покани ги Милетина.
Кръга се разшири. Думата взема Оксана Матченко, председателя на съвета на дружините.
- Ние се отнасяме към учителите с по-голяма взискателност, от колкото сами към себе си. Те ни прощават по-често нашите грешки. Нима това е справедливо? Преди да направиш забележка на учителя, трябва да се представиш така, че той да приеме твоята дума, като разбираща се от само себе си.
- Как е това "да се представиш"?
- Със своето поведение…
- Искаш да кажеш, че съм се държала лошо с Николай Николаевич? - обиди се Катя Хрусчева.
- Нямам предвид теб.
- А кого? Мен? - с усмивка попита Стрелцов.
- Какво веднага се впрягате?
- Оксана правилно говори… а това, което се е случило с Катя и Вовка, е резултат от отдавна натрупаната дистанция между учители и ученици. И ако искаме нови отношения, трябва да се запасим с търпение…
- Ама, че го каза. С търпение само в църквата можеш да си завоюваш авторитет.
- Говоря за друго търпение, за активно… Мен са ме направили човек, знаеш ли с какво търпение? - Вася Корабльов се обърна към мен за поддръжка. В очите му въпроса: "Правилно ли казвам?"
- Трябва да се учим да разговаряме… - направи замислено заключение Света Никиташева. - И не само с учителите. Един с друг, с родителите. Не винаги можем да кажем така, че да не обидим. Съдя по себе си. Когато ми правят забележка равнодушно, като разбиращо се от само себе си, ми е обидно. Макар, че като че ли разбираш, че ти говорят правилно. А вътре нещо протестира. Но ако почувстваш, че човека говори за теб и се вълнува с теб, че му е болно за теб, не се обиждаш, обратно, иска ти се да се поправиш!
- А защо говорим за забележките? Нима това е единствения способ за общуване с учителите? - заговори Ира Гавраилова. - Според мен е по-важно да се подскаже къде се получава при него. Как преминават при нас "огънчетата" в бригадите? Михаил Петрович! Защо мълчите? Какво ни говорите по педагогика? Да се търси положителното в човека. Нима учителя не се нуждае, да му помогнат да се види отстрани? Ние го виждаме по-често от вас! А как е минал часа, не трябва ли да ни попита?
- А сега ми дайте на мен думата, - вдигна ръка командира на производственото обединение Федя Корабльов. - Ирина изказа и моето мнение. А то си мисля, залитаме настрани. Със забележки, със съвети няма да промениш много един човек. За "огънчетата" в бригадите Ира казва правилно. Там анализираме преминалия ден, отбелязваме, кой как е работил, как се е държал с другарите си. А защо такива колективни анализи, където всеки да може да изкаже своето мнение за себе си и за другите, и за самия час, за работата на учителя, да не провеждаме след часовете? Учебната ни работа върви без колективен анализ. На мен ми се струва, това е неправилно.
- Федя! А време от къде ще намерим? - попита някой. "Точно така, - си помислих аз, - от къде? Борим се за всяка секунда. Но Ира и Федя са прави - нужен ни е колективен анализ на учебния процес".
- Олга Андреевна? Михаил Петрович! Ангелина Йосифовна? Чакаме! Ние мислихме, че имате готово предложение… - разочаровано проточи Милетина, виждайки нашето мълчание. - И какво, идеята за анализа не се ли вписва в нашия режим? Жалко…
Ира гледаше към мен, видимо чувстваше, че ми се иска да кажа нещо. Но Ангелина Йосифовна ме изпревари.
- Нашето предложение е: въпроса за систематически колективен анализ на учебната дейност да се разгледа на педагогическия съвет. Ще го обсъдим заедно. Изобщо - продължи тя, - ние сме "за", но вашата идея дава живот на още една. И нея също ще трябва внимателно да обсъдим.
- Но ние не сме свършили все още. Работата е там, - отново започна Ира, - че това е второ заседание. Ние вече се събирахме…
- Ира, не го разтягай, - подкрепяха я децата.
- Ние предлагаме часовете по изобразително изкуство да се дадат на Шептун, а хореографията - на Кучеренко. А то отново ще вземем някого прибързано в средата на годината. Света и Валя ще се справят! А докато те работят, може много по спокойно да им се търси замяна.
"Как не се досетихме за това по-рано?" - мислено отбелязах аз.
- Светлана беше организатор и водещ изпълнител на художественото оформление на втория етаж, изрисуването на целия под, на стените е нейна и на децата работа, - секретарката говореше вече спокойно, точно аргументирайки предложението на комитета на комсомола. - Валя Кучеренко - е солистка на танцовия ансамбъл "Росица", негов директор. И двете могат да работят с хора. Какво още… скромни, добри момичета. Та вие добре ги познавате. Вече са водили часове. Колегите ще им помогнат.
- Е, какво? - с едва прикрит вътрешен възторг ме попита Ангелина Йосифовна.
- Аз нямам съмнения.
- И аз смятам така. Само Николай Василевич…
- Аз съм за! - изникна на прага Николай Василевич Кожухар.
Неговата поява внесе весело оживление в нашия кръг. Напрежението отстъпи място на тази уверена бодрост, която идва като награда за трудна и много важна работа.
- Аз не исках да прекъсвам Ира, - усмихвайки се, си призна той. - Мислех, като се появи пауза - ще вляза. Така че, неволно подслушвах. Аз съм "за" - повтори отново той. - И за какво пътувах до Кировград? А пътувах за тоя дето духа. Далеко било от града, заплатата била малка… Той махна с ръка, като че ли отпъждаше неприятен образ, и вече подчертано сериозно, почти тържествено произнесе:
- Измислили сте го много добре! Това е изход! Но не поставям точка. Тази зимна вечер имаше тъжен епилог. Когато ние си тръгвахме на весела и шумна тумба от училището, аз забелязах, че Ира беше нещо потисната. Това никак не хармонираше с това, което ни обкръжаваше. Отгоре, като голямо светещо кълбо, светеше луната. Облят с магическата й светлина, снега лежеше под краката ни като накъдрена бяла покривка, проблясваше с сребристото си великолепие, заядливо поскърцвайки в такт със стъпките. Беше свежо прохладно и празнично.
- Разстроена ли сте от нещо Ира? - попитах я, когато поизостанахме от шумната компания.
- А на вас весело ли вие?
- Да кажем, не весело, а добре, радостно. И какво ви огорчава?
- Вие…
- Аз?
- Да, вие. Вие също не ни вярвате напълно. - Аз едва не се задавих от удивление.
- Как можахте да стигнете до това заключение?!
- Наблюдавах изражението на вашето лице. Вие усилено ни насърчавахте, възхищавахте ни се. Слушахте ни с умиление. Оказва се, децата могат да мислят и могат да говорят смислено! А на мен вашето възхищение… - Ира се спря и вдигна към мен очи. А в очите й толкова горчивина, укор, че моите думи, които бях приготвил, пропаднаха, загубиха тежест и смисъл. Ирина не гледаше, а се взираше, като че ли искаше да достигне до дъното на моето "аз".
- Нима и вие сте от диспечерите?
- Какви диспечери?
- На нашата зрелост, - въздъхна тя. - Прииска ти се - включваш: нека се поглезят, да поуправляват себе си, нас. Поискаш ли - изключваш. Удобно, нали? А зрелостта какво е, образование, възраст?
- Ира…
- Не трябва, Михаил Петрович, не говорете нищо. По-добре помислете. Вярват ви. А днес не е най-добрата ви вечер. Не се обиждайте. Ако не бяхте попитали - нямаше да ви отговоря. Макар, рано или късно, ще трябва да ви го кажа. Е, аз тръгвам, - тя въздъхна отново и закрачи към чакащите я деца.
Ама че вечер!.. След първите опити да се оправдая пред Ирина и пред себе си, аз все повече се убеждавах: тя е права. От осъзнаването на нейната правота нещо ме стискаше за гърдите, искаше ми се да изтръгна от себе си това същото "нещо", което се удивляваше и се възхищаваше… В това точно удивление е прочела за себе си Ира: "Ето, значи, на какво сте способни! Браво деца! Юнаци!" Удивляваш се на това, което не очакваш. Същото умиление имаше и в очите на Ангелина Йосифовна и Олга Андреевна. И си спомних думите на учениците за търпението. Не подсказахме ли самата мисъл за търпеливото преубеждаване на учителя със своята реакция на ставащото? А ако не успеем да се извисим до действителна вяра, когато очакваното поведение на нашите млади другари ще стане адекватно на реалната им потенция?! Обидно и болно ми стана и за мен самия и за децата. Колко търпение трябва един към друг, че възрастният да не се унизява със снизходителност, а младите да не проявяват показна, нарочена независимост. Как ни подтиска многовековния стереотип на отношенията млади - стари! Малко е да се каже, малко е да се помисли за необходимостта от вяра в силите на детето, за необходимостта от разговор "на едно ниво", малко е, много е малко. Необходимо е, крачка след крачка, чупейки преградите на щампите, да вървим към висотата на равенството с децата. И едва тогава ще започне мъчително трудното, но крайно важно умение да гледаш децата в очите, не от горе, а направо. Спомних си въпроса на Олга Андреевна: "Вие ли сте ги събрали?" И още веднъж видях недоверчиво-ироничното изражение на лицето й, когато отговорих: "Не!" Тя вероятно си е отишла в къщи, предполагайки, че комитета и неговите решения са моя работа. Не ни достига за сега действителна вяра в ученика.
Ние самите, когато бяхме деца, преминахме през тази школа на изкривени, като в криво огледало, отношения между възрастните и детето. Внушаваме от поколение в поколение: възрастните трябва се уважават! А вярно ли е така опростено, според календара да определяме стойността на хората? Ира правилно отбеляза: зрелостта е синоним на духовност, на отговорност. Не годините трябва да се уважават, а мъдростта, силата на духа, независимо от възрастта. "Скоро ще си на четиридесет, - разговарях със себе си мислено аз, - а ти все още усвояваш а-б-то на човешките отношения. Трябва да се бърза. Няма да забележиш, кога ще отбие последния ти час в твоя живот. За какво ще си помислиш тогава? Изведнъж виждаш очите на децата и прочиташ в тях немия укор: "Нищо в нас не разбра ти, защото не ти достигна мъжеството да ни повярваш докрай".
"Предполагай в ученика наличието на достойнства преди да се проявят, уважавай в него личността и общувай с него като равен с равен", - записах тези думи в дневника си и ми стана по-леко. Утре ще отида в училището малко по-виждащ.
Светлана Шептун и Валя Кучеренко работиха като педагози около един месец, точно толкова, колкото потрябва според обстоятелствата. Добре работиха. Но не за това бе думата. Важно е другото. Решението на комитета на комсомола стана начало на реално, осъзнато и действено сътрудничество между учителите и учениците в нашето училище, убеди всички в това, че развитието на самоуправлението, инициативата на всеки е единствено възможния път на усъвършенстване живота на колектива, изграждането на здрави отношения между педагози и учащи се, активно средство за възпитаване на отговорност, на гражданска позиция. Но решителни крачки към открит диалог с ученика, педагогиката на сътрудничеството постави пред нас проблема за всестранното развитие, самоусъвършенстването на учителя.
И отново забръмча в училището…
- А за какво ми е вашата многостранност? Добрият учител учи на това, което сам знае. Нима това е недостатъчно на децата?
Такива фрази, например, звучаха често между стените на училището. Не приемането на висините, нежеланието или страха да изпробват себе си, при някои се прикриваше с прословутата "златна" среда, признавайки я за норма в живота. Всичко, което беше висше, се наричаше "завихряне", "извън нормата", "не от този свят", и се обявяваше за противоречащо на здравия смисъл. И най-трудното бе да се бориш с тази скрита позиция. Но животът рано или късно ще изиска пренастройка от всеки, защото реформата в училището започва преди всичко с преобразуването на учителската психология.