Geum.ru

Михаил Петрович Шчетинин Представяне от Йосиф Йоргов www yosif net Това е велика книга

Вид материалаКнига
4.Да не измениш на мечтата
Подобный материал:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

4.ДА НЕ ИЗМЕНИШ НА МЕЧТАТА


В колхоза "М.В.Фрунзе" пристигнах в края на май 1974 година. Още през февруари се договорихме с ръководството на района и колхоза, че от 1 юни аз ще участвам в строителството на Безсоновското училище. В моите функции влизаше надзора на строителните работи в съответствие с уточнения за училището-комплекс проект, а също контрол от името на инвеститора (колхоза) за качеството на строителството като цяло и довършителните работи.

Работата на строежа ми помогна впоследствие по-вярно да преценя случилото се в Безсоновка…

Аз често разказвах на работниците за това, как си представях училището, което строим. Ние говорихме за децата, спорихме за възможностите на човека. И някак незабележимо бъдещето училище стана наша обща мечта.

Особено се стараеха бригадите от бояджии на Ана Виконова и Валентина Коротких. Колко пъти оставаха момичетата за час-два след работно време, съветваха се как извършат работата по-добре, преправяха готовото за да се получи както са го замислили.

Имаше и при нас незачислената по щат "желязна дивизия", която хвърляхме на най-трудните участъци. Тя бе в състав: Зина Воронцова, Лена Фаюсова, Леша Возняк, Генадий Гавердовский, Владимир Фьодорович Цехов, Надежда Андреевна Шчетинина. Първите трима, бивши ученици на Кизлярското музикално училище, трябваше да станат ученици в горните класове на Безсоновското. Те от дълго време искаха да работят в това училище. В.Ф.Цехов, беше наш випускник от Кизляр, току що завършил Белгородското музикално училище, в Безсоновка трябваше да оглави една от шестте школи на комплекса - музикалната. Н.А. Шчетинина се готвеше да преподава биология. Г.А.Гавердовский - бъдещия директор на спортната школа. "Желязната дивизия", както нарекохме на шега тази бригада, пристигаше надвечер и докато беше още светло, подготвяше фронта за работа на строителите за утрешния ден. В този малък колектив всички живееха по законите на съвестта. Нито един път, каквото и да им се налагаше да правят, аз не чух от тях оплаквания, не виждах дори сянка, дори намек на обида. Никой от тях, през цялото време не каза "Това не е моя работа". Напротив, всеки от тях се стараеше да се захване с по-трудното, с по-неприятното. Тогава, за свой срам, аз приемах това като нещо в реда на нещата: нали имахме една мечта. Едва по-късно аз успях да разбера, с кого ми се е паднала честта да бъда редом в това трудно лято на 1974.

Докато вървеше строежа, аз едновременно се занимавах и с комплектоването на специалните школи. Тук изскочи непредвидена трудност: нежеланието на специалистите да живеят и работят на село. "Ако такова училище направят в града, аз бих дошъл." - не рядко казваха "спецовете". Колхозът даваше квартира с всички удобства, ние гарантирахме добра заплата, обещахме всяка седмица да ги караме на театър, но желаещи не се намираха. Много от тях ги смущаваше и неизвестността, неувереността в самата работа: "Ако експериментът се провали, отново да се отчаяш? Вие започнете, ако всичко тръгне добре, тогава и …" За щастие, навреме беше намерена причината за неудачите в подбора на педагогическия състав: търсенето на авторитети. Аз започнах да търся млади специалисти, готови да експериментират, да изпитат себе си. Професионализмът е въпрос на натрупване, главното е вярата в общото дело, в своите сили, в способностите на децата. Към началото на учебната година щатът от специалисти, в основни линии, беше окомплектован. Новото училище представляваше междупланетен кораб, готов за дълъг полет. И ми се струваше, че нищо не можеше да го спре: екипажът е готов, в наличност е най-мощното гориво - мечтата. Корабът чакаше само командата: удари звънеца. Но най-напред - запознаване на екипажа с предстоящия маршрут на полета… Излезе, че през лятото, хвърлил се във въртопа на строителството, занимавайки се с подбора на педагозите за специалните школи, аз не успях да се запозная с хората, които вече са работили в общообразователното училище на село Безсоновка. Предварително ги вписах като заинтересован актив, бях убеден, че те ще станат най-горещи привърженици и съавтори на училището-комплекс. И ето първата среща с педагозите на общообразователното. Веднага почувствах напрежението, учителите не бяха настроени за разговор за утрешния ден на училището. Аз все пак им разказах за предстоящата работа, разкрих същността на експеримента. Слушаха без особен интерес, някои гледаха към мен с нескривана враждебност. След няколко формални въпроса "беседата" се изчерпи. Учителите се държаха, като че ли ставаше въпрос за някакво поредно незасягащо ги мероприятие… Неочаквано се стовари беда, бедата на неразбирането, недоверието на тези, с които предстоеше да се въплъти мечтата в реалност. Педагозите от специалните школи с въодушевление започнаха часовете, обаче единен оркестър с учителите от общообразователното не се получаваше. А аз, за съжаление, не можех да предприема почти нищо за да променя ситуацията. Работата бе в това, че за обединяването на усилията на всички възпитателни учреждения на територията на колхоза, беше въведена (по решение на общото събрание) длъжността заместник-председател на колхоза по работата с младежта, културата и естетиката. И на тази длъжност назначиха мен. Получавайки "широки пълномощия", аз на практика почти нямах възможност да ръководя: експерименталната работа в училището, да осъществявам непосредствен контакт с педагозите и учениците. Запознавах се с производствените участъци на колхоза, с хората, опитвах се да разбера нуждите и грижите на младите, пътувах по различните села на стопанството, изучавах работата на детските градини, училищата, клубовете. Като член на управлението на колхоза, смятах за своя работа да вникна и в производствените въпроси. Затова започнах усилено да разширявам своите знания по селско стопанство, прехвърлях специалната литература.

А училището? Вместо това да видя назряващата нездрави отношения в колективите, да захвърля всичко и да се занимавам само с това, аз…участвах в тях. На мен ми се струваше, че не трябва да се пришпорват събитията, необходимо е време да намерим общия език. Но отчуждението растеше и аз реших да тръгна на прям, открит разговор.


 Всеки един авторитет е консервативен поради постигнатите резултати - много рядко са действително способните хора, които никога не се задоволяват с постигнатото и са в постоянно търсене, в постоянно усъвършенстване.
В това ясно октомврийско утро, аз бях както никога бодър, пълен с оптимизъм. При входа на училището, на неголеми групи стояха, нещо обсъждаха, педагози, ученици. Всичко е обичайно, както всяко нормално училищно утро, когато започнах да приближавам, усетих на себе си особено вторачени погледи на учителите и откровено любопитните на децата. И изведнъж, сякаш ме удариха… пред централния вход на училището, с огромни бели, с размера на човешки ръст, букви, някоя ръка старателно е изписала на асфалта: "Шчетинин е лайно!"

Ето, и поговорихме… изяснихме… вникнахме…

Видимо, у всеки човек се случват в живота минути на отчаяние, когато започва да мисли, че всичко и всички са против него, когато му се струва, че се разрушава вярата му в собствената му мечта, в човека… Виждах само един изход - да замина.

За това, как търсих място, където би могло да започна отначало, не си струва да разказвам. И тук аз отново съм длъжен да изкажа благодарност на забележителния човек, истинския комунист Н.А.Сурков за разбирането, за подкрепата и доверието. Той ме извика в районния комитет на партията. След откровен и нелесен разговор ние целия ден обикаляхме по колхозите и совхозите на района. Николай Алексеевич уверено разказваше за перспективите за развитие на района, показва ми блоковете, новите строежи, мощните животновъдни комплекси, говори за трудностите и неудачите. И ето Сурков спря колата.

- Ние днес разполагаме, както никога, с мощна техника, огромни материални средства, - започна Николай Алексеевич, - но селското стопанство въобще не е решен проблем. Ето погледни този блок, - Сурков посочи мощния тъмно-зелен килим от есенници отляво на нас, - а сега редом, през пътя, разлика от четири метра… Виждаш ли, каква разлика?!

И действително, блоковете значително се различаваха.

- Сорта на зърното е един и същ, техниката е същата, природните условия са еднакви… И в какво е причината? Какво е различното при тях? Разликата е в хората! Централния въпрос за нас е човекът! И да го възпита е длъжно училището. На обществото са нужни гаранции, че от всяко здраво бебе ще израсне човек-борец, убеден строител на комунизма.

- Николай Алексеевич! - казах аз възползвайки се от паузата. - Нима не сме говорили с вас за това десетки пъти?

- Говорихме… А кой ще го направи?! - без да погледне към мен, Сурков с решителна крачка се отправи към колата.

- Та аз какво, да не би да бягам от работата? Е, сгрешихме в Безсоновка… Но какво си мислите, че си скатавам оръжието?!

- Качвай се, ораторе, все едно от твоите речи няма да се увеличи добива, - примирително каза Николай Алексеевич.

"Волгата" ни понесе по междуселския път между два блока с есенна пшеница на колхоза "Знаме" - там, където някога е работил като председател Сурков, където някога заедно мечтахме за създаването на училища-комплекси. Излязохме на бетонно шосе и след няколко минути се оказахме пред управлението на колхоза, в селището с поетичното име "Ясни Зори"… Излизайки от колата, видяхме идващ насреща, слаб, леко прегърбен мъж. "Ето, запознайте се", - като че ли продължи разговора Николай Алексеевич. "Басов", - подавайки ми силната си ръка, каза мъжът и ме погледна в лицето с тъмно-кафяви умни очи. Така стана моето запознаване с председателя на колхоза "Знаме" Николай Егорович Басов.

Беше 4 ноември 1974 година. На 5 ноември станах директор на Яснозоренското средно училище.