Новата тайна история
| Вид материала | Документы |
СодержаниеМетаморфозите на едно политическо влечуго Дойде десети ноември 1989 година. Живеем в комунистическа държава Българино, не разбра ли какво ти готвят? И сме решени да си го вземем! |
- Статья «Коммерческая тайна компании» Вопрос : «Что такое коммерческая тайна?» Ответ, 124.15kb.
- Коммерческая тайна исстари охранялась при содействии государства, 120.72kb.
- Тайна Воланда «Ольга и Сергей Бузиновские. Тайна Воланда», 6953.4kb.
- Книги: "Расшифрованный Нострадамус", "Тайна имени", "Последняя тайна Нострадамуса", 458.72kb.
- Регистрационен документ на “Булгартабак – холдинг”ад за 2006, 1729kb.
- Главная тайна кино, 1214.89kb.
- Великие любовники, 535.93kb.
- Оформление В. Осипяна шарпантье Л. Гиганты и тайна их происхождения/ Пер с фр. Е. Муравьевой, 1842.48kb.
- Виктор Кузнецов: «Тайна гибели Есенина», 4242.75kb.
- Кузнецов В. И. к 89 Тайна гибели Есенина: По следам одной версии, 4295.58kb.
МЕТАМОРФОЗИТЕ НА ЕДНО ПОЛИТИЧЕСКО ВЛЕЧУГО Много приказки се изприказваха за Румен Воденичаров и много мастило се изписа, но на авторите сякаш не им достига информация. Време е и аз да разкажа своята истина. Контактите на въпросния господин с Независимото дружество за защита правата на човека датират от 25 януари 1989 година, когато той ненадейно се появява в дома на Илия Минев. Минев по същото време провеждаше гладна стачка. Воденичаров написал изложение в негова защита и идвал да го запознае със съдържанието. Изложението бе излъчено по Радио "Свободна Европа" още същата вечер. "Какъв смел човек!" - си казахме ние. ДС беснееше /или се преструваше, че беснее/, а ние се радвахме, че химикът-алпинист е на наша страна. Тогава обаче се получи първата информация за готвения преврат срещу Илия Минев. Константин Б. Иванов от Монтана, тогава Михайловград съобщи фактите, а говорителят на НДЗПЧ Димитър Томов /от същия град/ ги потвърди. Инициативна група се готвела да издигне за председател Румен Воденичаров, а Илия Минев трябвало да се превърне в почетен председател. Същият "почетен", но не предполагащ никакви права пост тъкмо по това време бяха създали в Унгария за бившия държавен глава Янош Кадар. От многобройните ми разговори с Д. Томов, К. Иванов, Костадин Георгиев, отец Димитър Амбарев, както и със самия Воденичаров и други наши познати разбрах, че инициатор за смяната на лидерите е Шийла Байтман - служител на американското посолство в София /тел. 88-48-02 и 56-64-50/. Някои членове на Дружеството спрягаха името и на "Белоглавия" /Не става дума за Луканов/, но без да имат особени доказателства. Публикувах горното във в-к "Либерален конгрес", бр. 28-29 от 7 август 1992 година, но тогава реших, че е най-добре да премълча част от истината. Всъщност защо да не го кажа направо? След толкова години трябва да е безпощадно ясно, че няма кой друг да каже цялата истина. Тогава записвах всичките си телефонни разговори и още пазя записите, мога да докажа, че това име се е спрягало. Става дума за тогавашния държавен секретар на САЩ Джон Уайтхед /в превод - "Бяла глава"/. Не съм напълно уверен, че самият Уайтхед се е занимавал с въпроса кой ще бъде председател на някакво си неофициално дружество в една малка, незначителна балканска страна, но за натиска на американското посолство гарантирам. Имах няколко телефонни разговора с госпожица Байтман и тя пред мен също настоя да размисля над възможността за смяна на председателя. Дори ме покани на разговор. Споделих с Илия Минев фактите и поисках съвет да отида ли на срещата с американската дипломатка. Той ми забрани и аз го послушах. Превратът успя частично. Дружеството се разцепи на две, като около Минев се групираха ветераните, а Воденичаров привлече предимно нови хора. Съветският гражданин от еврейски произход Георгий Лунд, например. Подчертавам етническия произход на Лунд заради по-късните изказвания на Румен против евреите. Искам читателят да разбере, че нищо не е еднозначно. Че всичко може да се промени, и че се променя. И вероятно най-странната история се разигра през 2006 година. Тогава разни отрепки, подстрекавани от Цветомир Йолов, бивш системен администратор на сайта ссылка скрыта почнаха да хулят Илия Минев и да петнят паметта му по Интернет, именно един евреин, Александър Левиев го защити. Но през 1990 година Минев беше фашист, а Воденичаров – приятел на евреи и турци. Западните радиостанции приеха за легитимно крилото на Румен, а нас ни игнорираха. Даже по-зле: ДС ни арестуваше, вестниците писаха против Илия Минев, против Григор Симов, Петър Манолов и Димитър Томов, ние не можехме да пътуваме, подложени бяхме на какви ли не ограничения, а Воденичаров и Лунд имаха пълна свобода на действие. Странно единодействие между тайните служби на комунистическия режим и демократичните информационни централи. Дойде десети ноември 1989 година. На 18 ноември бе организиран и първият опозиционен митинг. Като единствен представител на Дружеството се изказа Румен Воденичаров, а Минев грубо го избутаха от трибуната. Дори Александър Каракачанов нареди на своите момченца да го набият и само намесата на нашите хора, най-вече на Николай Галев и на Димитър Амбарев спаси стареца. Нито думата му дадоха, нито го показаха по телевизията. Така българският народ бе заблуден, че в лицето на Воденичаров вижда лидера на първата антикомунистическа организация у нас. Какво се случи по-нататък? На 20 февруари 1990 г. в-к "Работническо дело" излезе с информация, че Дружеството се разграничава от Илия Минев и Димитър Амбарев, които "системно създават конфликти и раздори". Печатният орган на още непрекръстената Комунистическа партия аплодира действията на "демократите". През март 1990 г. Минев и Воденичаров заминаха по едно и също време за САЩ. Но докато Минев пътува по лична покана на емигранта д-р Иван Гаджев и на негови лични разноски, то Воденичаров заедно с една от дъщерите си са на официално посещение, по покана на американски правителствени учреждения. Така създателят на НДЗПЧ бива представен като частно лице, а узурпаторът - като единствен и неоспорим негов председател. Нека напомня още един малко известен факт: Румен Воденичаров не само не е подавал заявление за членство в Дружеството, но не е изявявал и устно желание да бъде един от нас. Поне не пред председателя Минев. Български емигранти протестираха срещу отношението на американските власти към изтъкнатия наш правозащитник, но без резултат. Галеникът на комунистите се превърна във всеобщ любимец. При подобно единодействие между българската Държавна сигурност и американските тайни служби можехме спокойно да потеглим към демокрацията като стадо добичета, поведени на заколение. Събитията, случили се по-късно, са и по-добре известни на читателите. Воденичаров стана председател на българската секция към фондация "Отворено общество" /или както още го наричат Отровено общество/, депутат от СДС... Особено старание в неговото лансиране прояви журналистката от Радио "Свободна Европа" Румяна Узунова. Според Богдан Янев от Ботевград /вече покойник/, същата дама по време на Екофорума през 1989 година предала на Воденичаров 10 хиляди долара за нуждите на Дружеството. На ръка, и пред очите на нашите съмишленици и приятели. Естествено, никой от нас не видя и цент от тези пари. А дядо Богдан говореше като очевидец, нямам основание да не вярвам на думите му, беше прекалено честен човек, за да ме излъже. И така, през 1990 година Румен Воденичаров беше на върха на своята слава. Едва по-късно дойдоха разобличенията с последвалите ги заклеймявания. Момчето било комунистически агент, но кой да забележи...? На 27 юли 1990 г. се проведе още една Национална конференция на НДЗПЧ. Румен Воденичаров, Георгий Лунд и Методи Недялков бяха разобличени като агенти на ДС и обвинени в множество престъпления, включително в присвояване на огромни парични суми. Абсолютно всички присъстващи гласуваха за освобождаване на стария управителен съвет. Никой не се ангажира със защитата на окончателно компрометиралия се председател на фалшивото седесарско НДЗПЧ. Въпреки острите и уж откровени слова, останах с впечатлението, че присъствам на предварително подготвен и старателно дирижиран спектакъл. Изказванията, които не бяха в тон с режисурата просто се пренебрегваха при вземането на решения. Все едно, че не бяха изричани. Затова не само аз, но и много от старите напуснаха, преди да дочакат края. Николай Галев, Стоян и Боряна Миневи, Боби от Сливница, Милчо Попов... Те отказаха да играят по чужд сценарий. В началото за малко се мярна и Лунд, вероятно за да види кои ще пристигнат, но избяга още преди ние да влезем в зала "Универсиада". Момчето имаше основание да се страхува. В общи линии така протече "събитието". Разкапана работа, пълно разложение. Бог да прости високохуманните цели. Единственият съществен резултат бе всеобщото оплюване и заклеймявана на Воденичаров. Заклеймяванията не попречиха на международната организация "Хелзинкски наблюдател", следяща за спазване на човешките права, да го издигне за свой представител в България. Толкова ли са наивни американците, толкова ли не са осведомени какво се говори из София и какво се пише из българските вестници? Дали нямат разузнаване и не знаят кой е, та позволяват да ги представя един комунистически агент? Едва ли. Някога предполагах, но сега съм твърдо убеден, че янките прекрасно са съзнавали какво вършат. И все пак, има ли Румен Воденичаров връзка с комунистическите тайни служби? Основанията да мисля, че съществуват такива връзки са прекалено много, за да ги пренебрегна. По едно време се зашушука за смъртта на бившия български външен министър Иван Башев през 1971 г., и че Воденичаров имал отношение към нея. С една своя статия Румен опроверга слуховете, но опровержението му звучеше някак неубедително. Кого през онези години пускаха да обикаля цял свят, та макар като алпинист? Ами близкото му приятелство с Андрей Луканов? А ето и редове от в-к "Шок" по още по-болезнена тема: "Преди няколко години гръмна и аферата с психотропните вещества, разработвани в химически лаборатории на службите и прилагани върху криминални престъпници, "врагове на социалистическия строй" и дисиденти. В пресата се прокрадна и името на сегашния шеф на Хелзинкския комитет Румен Воденичаров, който уж имал пръст в секретните разработки. После проблемът се покри, а и химикът-алпинист не си направи труд нито да опровергае писанията, нито да ги потвърди..." И не на последно място нека си спомним подкрепата, оказана от БСП на тандема Вълканов - Воденичаров по време на президентските избори през 1992 година. Основен момент в тази кампания бяха спекулациите около етническия произход на Желю Желев. За твърде кратко, за подозрително кратко време Воденичаров бе успял да направи завой от 180 градуса в своите политически разбирания и от върл антинационалист се бе превърнал в яростен националист. Вероятно ще бъде интересно да спомена още един куриоз. Преди руменовото превъплъщение, в-к "Зора" публикува снимка, на която Воденичаров заедно със скъпия си приятел Георгий Сергеевич Лунд /Жорик/ позираха от върха на едно минаре на джамия. А после събитията се стекоха така, че същият закрилник на турците и мюсюлманите, разобличаван многократно в списвания с пари от руското посолство "Зора" стана един от неговите редактори. И дори влезе в ръководството на така наречения “Политически кръг Зора”. Но нека отново се върна назад. Беше през есента на 1989 година. Една вечер се прибирах вкъщи заедно със съпругата ми и с нашата дъщеря, тогава още бебе. Пред дома ми чакаше спрял автомобил и край него стояха трима мъже. Разменихме си по някоя дума и стана ясно, че това са Румен Воденичаров, Костадин Георгиев и Драгомир Цеков. Малко трудно ги убедих да влязат, но най-сетне се престрашиха. В мемоарната книга на Костадин Георгиев епизодът е описан като "обсъждане на кадрови въпрос". Всъщност тримата се опитаха да ме убедят, че в мой интерес е да подкрепя отстраняването на Илия Минев от председателския пост в НДЗПЧ. Минев бил националист и нямал място в една хуманитарна организация. Националист или не, но Илия Минев бе първият, издигнал глас против насилственото преименуване на турците. Но нека не се отвличам. Няколко седмици по-късно в градинката между Университета и Народното събрание Воденичаров и К. Георгиев ми дадоха издаденият от тях бюлетин на НДЗПЧ и ясно ми дадоха да разбера, че за мен, като "дясна ръка и личен емисар на Минев" няма място при тях. "Водоразделът е вашият национализъм!" - изразът принадлежи на Румен Воденичаров. Същият, който на погребението на Тодор Живков изрече, че България се управлява от цигани и евреи и бе обявен за ултранационалист №1 в България. Ако си припомним и други събития, ще видим, че Румен бе един от най-яростните антинационалисти: "02 декември 1989 г. Хората на Воденичаров провели събрание в кино "Петър Берон". Румен се ангажирал безрезервно с каузата на турците. За него българи сякаш не съществували. Обявил ни за фашисти и национал-шовинисти само заради отстояването на българската Идея. Оставало да каже, че сме комунисти, но нали начело на нас, заклеймените стои видният антикомунист Илия Минев. Нямало как, та Воденичаров се задоволил да го нарече "нацист". Единствен Янко Янков е говорил за репресираните българи. Неволно си спомням думите на Димитър Томов след като се върна от запаса: "От тези турци забравихме, че в България живеят и българи". Но и Митко май вече не помни собствените си думи. Това е то, приспособяване към "изискванията на новото време, както казва другарят Живков". Ами ние, които не умеем да се приспособяваме...?" Да, ние си останахме такива до края - неприспособими... Но думата ми беше за Румен Воденичаров и за това как той се преобрази. Странна политическа метаморфоза. Тук си позволявам да вмъкна още един труднообясним епизод. На 4 декември 1998 г. в дома ми бе извършен обиск по обвинение в "проповядване на фашистка и други антидемократични идеологии и създаване на организация с цел насилствено изменяне установения от Конституцията строй на РБ". Извинете за дългия цитат, но с цел да избягна всякакви недоразумения, искам картината да е пълна. През време на обиска майор Петър Петров от ДС, сега НСС - Ботевград упорито се интересуваше от същия бюлетин. Предложих му да си го намери сам, но той не успя. С какво ли едно самиздатско издание от 1989 г. ще застрашава българската национална сигурност през 1998-ма? Кой е знаел, че го притежавам? Кой е наредил на Петров да го търси и защо? Настина, странни криволици в нашия преддемократичен, демократичен и следдемократичен политически живот... А може би не толкова странни, ако вземем под внимание същите завои в съветската, а по-късно руска политика по този толкова деликатен проблем. Дали след като събрахме накуп известните ни факти не взе да понамирисва на споразумения от Малта? В такъв случай въпросът кой е Румен Воденичаров започва да приема други, много по-значими измерения. И макар отговор засега да няма, въпросите са поставени. От НДЗПЧ водят началото си един куп партии: Народната партия на Димитър Бранков, Християнрадикалната партия на отец Тотю Петров, Съюз "Справедливост" на Милчо Попов и Огнян Цеков и други. А Дружеството можеше да се превърне в реална политическа сила. Разцеплението започна на 18 ноември 1989 г., когато след митингите на пл. "Св. Александър Невски" и в Южния парк, се събрахме в ресторант "Камен дел". Предложихме Дружеството да се политизира, да се превърне в политическа партия, поставяща си за цел вземането на властта. Тогава осъществяването на задачата не бе съвсем нереално, ние притежавахме нужния потенциал в кадри и обществено доверие, но Илия Минев бе категорично против. Не ни оставаше нищо друго, освен да не го послушаме и да се заемем с някаква реална дейност. Така, както всеки от нас я разбираше. Тогава, през оня паметен ден след ресторанта отидохме в дома на Иван Найденов – Байко и разисквахме до късно вечерта. Накрая решихме, че трябва да се вслушаме в думите на Стареца, той най-добре знае какво говори. Да, ние продължихме да го подкрепяме и да му бъдем верни. Само че повечето от нас потърсиха и други пътища за политическа изява. Бунтовни души като нас трудно можеха да стоят в изчакване. Мисля, че е много рано да говоря кой е успял и кой се е провалил, най-добре е да продължим разходката в миналото, за да разберем на какво се дължи неуспеха на Илия Минев. Емигрантите на д-р Иван Дочев го подлъгаха, че ще го направят президент на България, извикаха го в САЩ, докато политическият пасианс в страната ни се подреди и го върнаха - излишен, ненужен, употребен. Бай Илия направи доста усилия да поправи грешката, но бе ужасно късно. С получените в Америка пари известно време издаваше вестник "Свободно слово", докато парите свършиха. После почина съпругата му Ангелина и Минев рухна физически и духовно. Емигрантите му бяха дали и една печатница. Тя стоя дълго време неупотребявана в дома на Лъчезар Матеев, а сега с нея оперира Гошо Спасов от Белово, отговорник на БНФ /inc/ за България и с нея се печатат главно сп. "Борба" и в-к "Прелом", наричан още "Погром". Ето, това са причините все да мечтаем за демокрация, а тя все да не идва. Това са главните причини да твърдим: ЖИВЕЕМ В КОМУНИСТИЧЕСКА ДЪРЖАВА "Комунистите са непобедимо глупави, това е чисто животинската част на човечеството." Владимир Свинтила В днешна България е налице основният признак на една комунистическа държава - наличието на комуни, малки общности от обезправени хора, действащи съгласно повелите на своите ръководители. Ръководителите се наричат "професионални революционери" или "политически елит". Според случая. Днешна България бързо се превръща в държава на робовладелци и роби, което в действителност е идеалът на комунизма. Родината ни не скъса с Ленин, Сталин, Червенков и Живков, както се опитват да ни излъжат. Днешна България продължи по техния безчовечен път, тя престана да бъде България! Ако пък някой започне да бълнува за демокрация, за Европейска общност и НАТО, нека първо ни чуе, пък тогава да спори с нас. Няма никакво значение дали комуните ще са разделени по партиен, икономически или някакъв друг признак. Важното е нацията да бъде разделена. Да има малки групи, изолирани една от друга, не поддържащи връзка една с друга. Преди 1989 година това бяха т. нар. номенклатура от една страна и "широките народни маси" от друга. "Широките маси" също бяха разделени на по-малки "маси". Спомнете си закрепостяването по месторабота и местоживеене, но нека не разводняваме темата. Желателно е да бъдат разкъсани старите традиционни родове, а още по-добре ще е, ако между тях се вкарат омразата и противопоставянето. Така самоизбралият се "елит" ще може да играе ролята на помирител. Човешките единици, населяващи комуните биват лишени от възможността да проявяват инициатива. Било с преки забрани, както беше по времето на социализма, било с непосилни данъци, както е при лъжедемокрацията. На хората се втълпява, че дори самостоятелното мислене е проява на антисоциализъм, антипартийност или според конкретните обстоятелства - в антидемократизъм. При социализма информацията, знанието се крие. При пишмандемокрацията народът е заливан с реки от невярна и даже напълно измислена "информация". Целта е, никой да не може да се ориентира. Никой да не може да проумее каква е разликата между човека и животното. Ако пък недай Боже някой покаже, че съумява да живее без "мъдрите указания свише", без задължителните съвети на партийните секретари /тук името на партията е без значение/, лекомисленият човечец веднага и безмилостно бива изхвърлен от редиците на стадото, наречено кой знае защо "общество". За тежко противодържавно престъпление е обявена вече едната свободна мисъл! Заедно с гореизброените мерки, на нацията й се отнема възможността за обединение около истинските национални идеали. Отнема й се възможността да следва своето Божествено предопределение. И за по-сигурно, между коренните жители се разселват представители на някое малцинство с по-ниска култура и по-висока раждаемост. Правата на малцинството грижливо се охраняват от копоите на социалистическия, съответно демосоциалистическия режим. В днешна България отрекоха законното право на коренното население да се брани от престъпни посегателства. Червено-сините комуняги твърдят, че българинът нямал правото дори да говори, да обсъжда връхлетялата го "демокрация". Техните прокуратура, полиция и служби за сигурност винаги преследват Истината. И винаги според закона. Нацията бързо, и съвсем не полека се превръща в съвкупност от поединично измиращи индивиди. Подлъгаха ни с обещания за човешки права и по-добър живот, за да ни обрекат на безправие и глад. Създадоха нечувана безработица, за да се съгласяваме на каквато и да е работа. Подхвърлят ни като на просяци мизерни подаяния, вместо заплати, държат ни в послушание с помощта на изкуствено задълбочаваща се бедност. Демократите провъзгласиха право на собственост, но фактически ни лишиха и от нова, което комунистите не успяха да ни отнемат. С помощта на инфлация и данъци, на безработица и свръхпрестъпност, те осъществиха пълното лишаване на народа от собственост. Увеличават цените на транспорта, на пощенските и телефонните услуги, за да не общуваме помежду си. Драстично, с позволени и непозволени методи прекъсват естествените ни връзки, за да се създадат условия, при които бихме съгласували своите действия. Обявиха свобода, пазарно стопанство и равни права за всеки, но да стане богат може само онзи, чието име е вписано в предварително подготвеният списък на богаташите. А списъкът е съставен от представители на висшата партийна номенклатура на БКП, и от шефовете на Държавна сигурност. Българино, не разбра ли какво ти готвят? През есента на 1944 година руският ботуш и британското коварство стъпкаха Царство България и поведоха българите към някаква измислена "народна демокрация". Сега пак същите престъпни типове, пак към "демокрация" ни водят. Водят ни, и ни отнемат всичко, което дедите успяха да ни завещаят. Сигурно за да не ни тежи по пътя. Слугите на Международния финансово-паразитен център - комунисти и либерални демокрадци поведоха българите като добичета на заколение. И българите, уморени от глад и лъжи - млъкнаха, предадоха се. Българите изоставиха своя Бог, предадоха Го, и Той ги изостави! Българи, докога все други ще ви водят? Докато не се изправите и не тръгнете сами! Комунистите и демонократите са непобедимо глупави. Те разсъждават като животни и единствено скотска участ могат да предложат на онзи, имал неблагоразумието да повярва в тях. Техният път на социализма и техният мирен преход водят единствено към гробището. Или към кланицата, то е все едно. "Изборите не променят нищо. Ако променяха, щяха да ги забранят." - имаше такъв надпис върху стена в София, замазан с блажна боя няколко дни след изписването му, малко преди общинските "избори" през есента на 1999 година. Изводът е, че българската криминална демокрация разрешава всичко, с изключение на действията, които биха променили нещата към по-добро. Но ние, българите искаме да живеем. Ние искаме да живеем добре като бели хора, каквито всъщност сме. Ние си искаме нашето. И сме решени да си го вземем! Многократно споменавах Държавна сигурност. Време е да разгледам по-подробно нейната същност. *** |