Новата тайна история
| Вид материала | Документы |
- Статья «Коммерческая тайна компании» Вопрос : «Что такое коммерческая тайна?» Ответ, 124.15kb.
- Коммерческая тайна исстари охранялась при содействии государства, 120.72kb.
- Тайна Воланда «Ольга и Сергей Бузиновские. Тайна Воланда», 6953.4kb.
- Книги: "Расшифрованный Нострадамус", "Тайна имени", "Последняя тайна Нострадамуса", 458.72kb.
- Регистрационен документ на “Булгартабак – холдинг”ад за 2006, 1729kb.
- Главная тайна кино, 1214.89kb.
- Великие любовники, 535.93kb.
- Оформление В. Осипяна шарпантье Л. Гиганты и тайна их происхождения/ Пер с фр. Е. Муравьевой, 1842.48kb.
- Виктор Кузнецов: «Тайна гибели Есенина», 4242.75kb.
- Кузнецов В. И. к 89 Тайна гибели Есенина: По следам одной версии, 4295.58kb.
НОВАТА ТАЙНА ИСТОРИЯ
/С благодарност на Прокопий Кесарийски за идеята/
ЧАСТ I
Ще мине време. Потомците ще питат какво се е случило през тези страшни за България години и защо сме допуснали ликвидирането на българския народ. Наистина, какво се случва днес? Ето, сега вестници, радио и телевизия се надпреварват да гадаят дали ще има предсрочни избори и кой би могъл да ги спечели. Питат и за случая с българските медици в Либия. Всички питат, но никой не иска да знае истината. Те си питат, друго не им е разрешено да правят, още по-малко са в състояние да проанализират състоянието на държавата и нацията. За промяната в етническата карта на България, за измирането на българите не само не питат, но и не мислят, не смеят да мислят. И така - обезумялата паплач пита, задава второстепенни, несъществени въпроси.. Затова сега сядам, за да отговоря на всичките въпроси, задавани от паплачта. И на задаваните, и на незадаваните. Защо точно аз? Защото ми омръзна да ме учат не само какво, но и как да пиша. Защото ми дойде до гуша от лъжи. И защото някога, през далечния VI век имало един придворен византийски историк - Прокопий Кесарийски, който наред с официалната история пишел още една - истинската. Която нарекъл “Тайната история”. И която е издавана и до днес на десетки езици, докато официалната е забравена. Нали все някой трябва да остави спомен и за истината? И защото се оказва, че освен мен, няма кой друг да го направи. Същото е мнението на проф. д-р Никола Алтънков от Калифорнийския университет, който от една страна ме подтиква да пиша, но от друга твърди, че написаното от мен нямало пазарна стойност. Може би днес наистина да е така. Но утре...?
Защо ветераните на противоболшевишката съпротива бяха унищожени? Защо никой от тях не достигна до признание? Защо тези хора се провалиха до един? Ще опитам да отговоря на тези въпроси, доколкото ми е по силите.
Освен преглед на положението в България през последните години на ХХ век, тази книга е и реквием на старите идеологии. Тук пиша за ляво и дясно, обаче тези понятия вече не са в сила. През 90-те години бяха последните им напъни, последните им издихания, преди да докажат своята пълна несъстоятелност. Старото хилядолетие си отиде заедно със старите принципи и правила. Вече нищо не е същото. Обаче тогава, когато започнах тази книга все още беше друго. Някой трябва да проанализира случилото се и да даде отговор на въпроса защо се получи така. Няма кой друг да го направи. Дори да поиска, няма да му позволят. Те и на мен не ми позволяват, но аз така съм свикнал, да върша непозволеното. Свикнал съм да следвам повелите на своята съвест, пък за останалото ще се погрижи Небето.
Книгата е писана през 2000 година, като е преработвана и допълвана два пъти – през 2001-ва и 2006-та година. Към книгата има и едно Специално допълнение, което няма да бъде публикувано преди смъртта ми. А вероятно и дълго след това. Съществуват събития и обстоятелства толкова неестествени, толкова гадни и отвратителни, че не бива поне сега да разказвам за тях. От друга страна Истината трябва да се знае. Трябва да се знае какви бяха истинските причини да изгубим България. Какви бяха истинските причини да допуснем унищожението на българския етнос. Ако някой, разбира се тогава се интересува, ще прочете истинските причини в Специалното допълнение. Там никого не съм щадил. Най-малко себе си. Сега обаче е рано. Допълнението би предизвикало катаклизми, които в никакъв случай няма да са ни от полза. Но и казаното тук съвсем не е малко. Желая ви приятно четене и здрави нерви.
***
Дали след като заради писането съм подложен на гонения, не е страшно да продължавам да пиша? - така ме питат. Да, страшно е. Но още по-страшно ще е, ако престана да пиша. Позволете ми да ви запозная с моето виждане, пък после преценете дали съм бил прав.
***
Държава, Нация и Власт
Bизантийското християнство и чуждите окупации съсипаха Българския дух. После преживяхме половин век комунизъм, за да забравим кои сме и откъде идем. Накрая ни подмамиха с приказки за демокрация, с басни за райски живот, с обещания за охолство, за да ни натикат в Ада. И други пъти се е случвало да попаднем в тежко положение, но сега пощада не е предвидена. Много по-скоро, отколкото допускаме, българският народ ще прекрати своето хилядолетно съществуване. Всъщност народът вече го няма. Народ бяха дедите ни. Ние, техните потомци, които се съгласихме да живуркаме, вместо да живеем - ние сме нещо друго. На латински е populus, на испански е pueblo, на английски е people. Три съгласни букви, ако се придържаме към древния начин на изписване: "ппл". Което на български ще рече паплач. Нима очаквате паплачта да се осъзнае?
Нека излезем извън нищо незначещите думи, извън заблудата, нека видим действителността такава, каквато е.
Ето каква картина наблюдаваме: По всичките многобройни канали на държавните и частни TV Иван Костов пее хвалебствия за дейността на правителството, оглавявано от него. Празните стомаси на TV зрителите му акомпанират. Вдига се такъв шум, че в крайна сметка никой нищо не чува. И никой не си дава сметка за истинското състояние на нещата.
От дълго време реалната власт не излага себе си на показ. Властта, истинската власт е в ръцете на няколко десетки фамилии, но тях паплачта не ги знае, не ги познава, не гласува за тях, те не излизат на избори. Портретите им не висят по стените. Властващите не се показват по телевизията, не държат речи, не си губят времето по митинги. Онези, които познаваме, и които уж избираме, са само послушни слуги. Назначени изпълнители на чужда воля. Ето защо обещанията, давани от политиците не се изпълняват. Политиците следват друга логика на поведение, не винаги ясна и за самите тях. Като резултат наблюдаваме странна действителност, излязла сякаш от кошмарите на някой умопобъркан.
От една страна - всепозволеност. Невъобразимо безредие. Липса на всякакви правила. Всекидневна промяна на законите. Мафията върши каквото си поиска. Правозащитните и правораздавателни органи не се интересуват от мафията, не се намесват в нейната дейност. Наказвани биват само отделни, проявили непослушание престъпници. Отказали да работят за висшестоящите или пък да им плащат данък. Или решили да започнат свой собствен, почтен бизнес. Наивници, те не подозират, че почтеността у нас е по-голямо престъпление от кражбата и наркотрафика. Такива биват осъждани на смърт и присъдата се изпълнява незабавно. /Самоубийство с три куршума в челото, нали помните какво писа в-к "Труд"?/ Присъдата се изпълнява без право на обжалване, без възможност за измъкване. И за никого няма имунитет, даже за Андрей Луканов. Нито джебчията, нито сводникът, нито наемният убиец, нито измамникът и спекулантът - никой не може да води самостоятелно съществуване. Всичките те са под пълната и безусловна власт на фамилиите. Колкото до прекия контрол - той се осъществява от старата непокътната структура на уж разтурената ДС. И даже да сменят един или друг началник, какво от това. Дали ще е генерал Шопов, генерал Атанасов или генерал Чобанов – все едно. Истинските ръководители никой не ги закача. Само невежите си въобразяват, че със смяната на няколко фигуранти може да настъпи промяна към по-добро. Никой не познава истинските ръководители на Службите за /нечия/ сигурност, никой не познава истинските ръководители на държавата, никой не познава техните господари. Управлявани сме, без да знаем от кого. Живеем по правила, които са ни непознати. Следваме цели, за които не подозираме. Всъщност никога досега в човешката история тоталитаризмът не е бил така всеобхватен.
В икономиката хаосът е привиден, но никой извън упълномощените /запомнете тази дума!/ не може да се ориентира. Ликвидират се печеливши предприятия, други се продават на безценица, за да бъдат по-късно закрити. Унищожават се цели отрасли. Отнема се поминъкът на хората. Обикновеното, непривилегировано население е обречено. Обществото е обзето от чувство на отчаяние, завладяно е от безнадеждност. Всички усещат, че с Нацията е свършено, говорят го помежду си, но всеки дълбоко в сърцето си таи надежда, че за него и семейството му не се отнася. Който може - измъква се навън. Други не издържат и се самоубиват. Останалите, видиотени от безкрайни латиноамерикански сериали, от чалги, от реклами и спорт вегетират, готвят се, макар и полусъзнателно за края. Гаснат търпеливо и в мълчание. Примирило се със съдбата си, онова, което доскоро се наричаше "Български народ" не смее нито да протестира, нито да предприеме действията, изискващи се от историческия момент. Стадото покорно очаква смъртта.
Преди десет години българите поведоха борба за връщане на земята. Доведени до невъзможност да я стопанисват и да се изхранват от нея, сега те са съгласни да я загубят. Преди десет години българите притежаваха свои собствени жилища. Много скоро и това няма да имат. След десет години на лъжи и измами, на глад и мизерия, на грабеж, на безработица и безизходица, българинът за нищо не мечтае, той не вярва, не се надява, не се бори, не търси, даже е спрял да мисли. Днешният българин не е нищо повече от добиче, крачещо към кланицата. Взаимната подозрителност, недоверието, бездушието се настаниха трайно между българите. Взаимопомощта и състраданието изчезнаха. Националната солидарност се стопи. Българинът загуби своето самоуважение и светът спря да го уважава.
Здравеопазване, социална сигурност, човешки права - те вече не съществуват. Образователната система пълни главите на младите с пародия на знание. От думите, изпълвали ни някога с гордост, са останали само кухи, безсмислени звуци. Гаврата с нашите национални светини е всекидневие. Все повече хора се заемат с търговия, с безкрайно посредничество, загърбвайки производителния труд. Самите правителства създадоха условия, при които производството става невъзможно. Държавниците спряха да се грижат за битието на своите подвластни. Или по-точно – грижат се това битие да става все по-непоносимо.
Службите, призвани да бдят над реда и законността не изпълняват първоначалното си предназначение. Прокурори и съдии сядат на среднощни гуляи с изявени бандити. /Не сте забравили другаря Татарчев и неговия приятел Ерджан Рашид - Роко, нали?/ Следователи и офицери от службите за сигурност не се срамуват да вземат подкупи. Откровеното изнудване е станало обичайна практика в полицията. Тази практика, обаче незабавно се прекратява, щом въпросът опре до правото на убеждения, на съвест, на свободна мисъл. По отношение на идеите България е една свръхполицейска държава. По чл. 108 от Наказателния кодекс компромиси не се правят. Според прословутия "108" липсва конкретно деяние, за което може да се направи компромис. По "108" биват осъждани само невинни хора, по "108" подсъдим е самата човешка мисъл. Единствено на шепа подбрани продажници е разрешено да критикуват. Разбира се, при строго начертана рамка докъде да стигат критиките и в каква насока да бъдат те. Имитацията трябва да е пълна.
"Службите" стигнаха дотам, че през октомври 2000 г. 50 тайни ченгета дебнели две седмици кой изписва надписи срещу сексуалните наклонности на виден държавник в една градска тоалетна. И още щели да дебнат, но случаят се размириса по пресата и наблюдението бе снето. Можете ли да си представите какво значи това? - докато из цялата страна вилнее невиждана престъпност, "свръхпрофесионалистите" от НСС надничат в един нужник, за да видят кой драска там неприлични надписи! На всичкото отгоре техният министър намира поведението им за съвсем нормално. Ако положението е нормално, аз започвам да се питам какво е ненормалното. Да не говорим за официално регистрираните информационни средства. Няма никаква независимост на словото и печата, полицията цензурира всички вестници, правото на сдружения си остана на книга. Жестоки репресии се стоварват върху всеки, дръзнал да изрази своето мнение. Преследванията са много по-безпощадни, отколкото по времето на комунизма. Тогава на служителите от ДС търсеха някаква отговорност при превишаване на правата им, а сега на същите садисти е позволено всичко. Диктатурата не само не си отиде - тя стана още по-всеобхватна. Всяка дума, противоречаща на официалните догми се обявява за фашистка проява. Фашизъм е, и когато заявиш, че офицерът от НСС, който ти е направил обиск в дома, е задигнал дребните пари от касичката на твоето дете. Фашизъм е, когато заявиш пред прокурора, че някое си ченге се обогатявало от търговията с дрога. Но не е фашизъм, когато синът на правосъдния министър редовно изпотрошава с компанията си барове и дискотеки и стреля по сервитьори, дръзнали да се противопоставят на видното отроче. Вместо обещаваната демокрация сме свидетели на непозната до днес тирания. Безочливият властнически произвол и беззаконието са обикновени явления, липсата на морал никого не учудва. Противобългарската Държавна сигурност, скрита под маската на НСС доунищожава последните остатъци от Българското. Право на живот? Неприкосновеност на кореспонденцията, на жилището, на личността? Какви са тези глупости? Глезотии! Нищо в днешна България не е неприкосновено. Най-малко човешкият живот. Необоснованите арести и политическите убийства спряха да ни правят впечатление. Свикнахме с тях. Както и с подслушването на телефоните, със следенето, с нахълтванията и тършуванията по домовете, с палежите и атентатите... Целта на терора е никой да не мисли. Никой да не разсъждава, никой да не проумее какъв утрешен ден ни готвят. Ако пък се появи някоя излизаща извън стандартното посредствено ниво личност, някой млад талант, той скоропостижно умира. Ще припомня. Забравена е вече гениалната млада художничка Танелия Стайкова. Никой не говори за нейната загадъчна смърт. Може би защото ще станат ясни причините за смъртта и на други изгряващи български таланти. Защото ще стане безпощадно ясно, че на демокрацията не й трябват таланти.
Предлагам на вашето внимание още една истински злободневна тема. В България изчезват хора. Стари, млади, даже деца. Започна се с едно бебе, изчезнало от детската си количка посред бял ден, после случаите зачестиха, а вече са всекидневие. За справка - който и да е вестник. Полицията никога нищо не знае. И ужасно се сърди, когато й припомнят, че е нейно задължение да научи. Обществото е смутено, хората не знаят какво да мислят, объркани са. Щяха ли да са объркани, ако не бяха забравили миналото? Налага се да припомня какво пишеше нашата и руска /съветска по онова време/ преса за подобни случаи в Латинска Америка. Страната и конкретната година са без значение. За нас са важни методите:
"ИЗЧЕЗНАЛИЯТ"
Това е абсолютен кошмар. Свидетелите - членове на семейството, приятели или минувачи - виждат как човека го отвеждат въоръжени сътрудници на службите за сигурност. После семейството в отчаяние го търси из полицейските участъци. Властите категорично отричат те някога да са задържали даденото лице. Човекът изчезва, просто престава да съществува. Близките започват да се мъчат от страшни предположения, че "изчезналият" е измъчван до смърт и службата за безопасност се е постарала да скрие тялото. Макар тази служба като по правило не се старае много и изхвърля телата където й падне - на околовръстните пътища, по бунищата и т. н."
Ако темата бъде разгледана в този неин аспект, вероятно е доверчивите невежи доста да се изненадат. Но лично аз не вярвам, че в България са останали смели мъже, осмеляващи се да надигнат глас срещу органите на безредието и престъпността. Затова не вярвам, и че ще излезем от сегашното "затруднено" положение. А картината от ден на ден става все по-безутешна. Да сте чули или прочели критики срещу институциите НСС и НСБОП?
В днешна България растат и процъфтяват единствено гробищата. Нацията, изгубила контрол над своята Държавност се подготвя за последния си поход - към Отвъдното. Нацията престана да бъде Нация. Човекът, примирил се с участта си на безправно животно престава да бъде човек. Българинът умря, погубен от собственото си волско търпение.
***
Какво ще се случи в бъдеще?
Фамилиите постепенно изнасят живота си извън границите на страната. Децата им учат в престижни чужди университети, в чужди държави се издигат новите им палати. Техните подставени лица засега остават да извършват дейността си на надзиратели в огромния концлагер, наричан още по навик "България". Според замисъла на световната финансово-паразитна олигархия, Балканите трябва да се превърнат в гето, в помийна яма, в кофа за боклук, където ще бъдат пращани отпадъците от развитите западни "демокрации". Насам ще бъдат насочени разните джипсита, житанес и цигойнен, емигрантите от Азия, Африка и Латинска Америка. Европейските общества започват етническо прочистване в страните си за наша сметка. Такава е ролята, отредена ни от онези, към които толкова се стремим. И към чието приятелство толкова се домогваме. Това е техният Пети кръстоносен поход срещу нас. Отмъщение заради данъците, плащани на великия Кан Атила. Отмъщение заради мъртвите императори Никифор Геник и Балдуин Фландърски. За погубения маркиз дьо Ньой, за българските ереси и битките по германо-българската граница, когато техният Карл Велики се преклони пред Българския Крум Страшни... И българите няма да избегнат отмъщението, защото се отказаха от своята господарска мисия.
После и гетото ще изчезне, на негово място ще се появи нещо съвсем друго, само че не сме стигнали дотам.
"Може да се каже сигурно: колкото разорени семейства има в държавата, толкова метежници има налице." - /Френсиз Бейкън/ Но за да бъдеш метежник, трябва да имаш сърце. А всички ние виждаме как безсърдечие е обзело бившата България! Ние станахме не просто безразлични, а смъртно безразлични. Безразлични при смърт, безразлични до смърт. Затова сме обречени да умрем.
През 1991 г. наши журналисти, между които Мико Петров /вече покойник/ и Петко Георгиев били на посещение в САЩ. В град Сейнт Антъни, щата Минесота, те решили да посетят супермаркета "Апачи". Собственикът наредил да ги изгонят, защото ги помислил /по негово собствено признание/ за цигани. "Циганските земи" - така ни казват вече на Запад. Улични престрелки, глутници скитащи кучета, тълпи от просяци, мърсотия, епидемии, корумпирани, неработещи държавни служби, скъпи некачествени стоки, скъпи некачествени услуги, - ето ги факторите, способни да убият в зародиш всяко желание на чужденеца не само да инвестира, но и да посети като турист страната ни. Нашата изолация от останалия свят се превръща в главна цел на управляващите правителства и парламентарни сили. Дърдоренията за приемане в Европейската общност не могат да измамят никой мислещ човек. Размислете над поставяните ни условия за влизане и ще разберете като какви ще влезем там. А за да бъде успехът напълно сигурен, българските деца биват пращани в илюзиорната реалност на наркотичните халюцинации. Или във виртуалния компютърен свят на безмислените електронни игри. На практика е все едно. Българските деца биват пращани там, откъдето измъкване няма. За сметка на това, ако някое българско дете прояви истински компютърни интереси и умения, пращат качулатите садисти от Службата за борба с организираната престъпност. С обвинението, че детето е изтеглило от Интернет някоя песничка без да плати.
Нас, българите ни осъдиха на смърт. Ние се съгласихме с присъдата, одобрихме я. Спряхме да се възмущаваме от деянията на властниците-палачи. Оставихме се да ни поведат на заколение. А те, които ни се усмихват от телевизионния екран, те отдавна нямат нищо общо с нас. Ние сме осъдени. Те са нашите надзиратели. Щом смяната им изтече, надзирателите напускат затвора. Връщат се при нормалния свят, при семействата и приятелите. Връщат се към нормалния живот. Оставаме ние. Покорно, търпеливо оставаме да чакаме смъртта.
***
Стигнахме до случая с медиците. Едва ли придворните хронисти ще отразят истината, затова реших да я включа в моята книга. А истината е следната:
БЕСИЛКИ
"Щели да бесят някакви си българи в Либия. Голяма работа!"
Възмущавате ли се от такова отношение към проблема? Нима наистина се възмущавате? Ако е така, то аз съм доволен. Аз много искам вие да се възмутите. Аз искам да ви видя възмутени. Ядосани. Гневни!
Когато самолети на НАТО обстрелваха българската територия никой не посмя да гъкне. Нито политици, нито преса - никой. Когато бандитите от ДС под водачеството на генерал Атанас Атанасов арестуваха за проявено българско родолюбие отново цареше пълна тишина. Пък сега имат наглостта да ни обвиняват в липса на патриотични чувства. Шестима българи - дреболия. Я погледнете геноцида в Чечения! Червената армия унищожава до крак едно от Батбаяновите племена - кой се осмели да протестира? Кой вдигна глас в защита на Волжските българи в Чувашия и Татарстан? А там въпросът опира до милиони подложени на изтребление или в най-добрия случай на денационализация хора с българско самосъзнание. Да не говоря, че нас, българите от Дунавска България ни лишиха от правото на самозащита, когато имуществото, честта и живота ни са застрашени от представители на някое малцинство. Да не станело като в Косово. Наистина ли обвиненията ни срещу Либия са продиктувани от грижа за съдбата на нашите сънародници?
Друга е истината, май. Либия и САЩ са врагове. Нали помните, че навремето самолети на САЩ убиха дъщерята на полковник Кадафи и раниха тежко един от синовете му. Такова злодеяние нормален човек не може да прости. И вместо да кажем на висок глас какво всъщност се случи, ние отново служим на чужди, този път на американските интереси. А истината е ето каква: Заразената със СПИН кръв е изпратена с посредничеството на Международната здравна организация. Конкретният случай е част от глобалния план за обезлюдяването на Африка. Умъртвеният през 1997 г. от ДС световноизвестен изследовател Никола М. Николов писа за тези неща и тогава го обвиниха в политическо фантазьорство, но напоследък неговите фантазии взеха да придобиват твърде материален облик. Шепа самообявили се за богоизбрани се опитват да освободят земята от нейното население, а обречените на смърт послушно кротуват, мълчат с надеждата, че смъртта ще ги отмине. Ако това бъде заявено от либийското правителство, резултатът ще е нулев. "Пропаганден трик на Кадафи" - ще отговорят. Но ако българското правителство разкрие фактите, ефектът ще бъде различен. Тогава и лекарите ще бъдат освободени, и българският авторитет по-малко ще пострада, защото за Либия е по-важно разобличаването на цялостния сатанински план, отколкото наказанието на шепа дребни, а вероятно и недоброволни изпълнители. Само че както наблюдавам, за нашите управници българският национален интерес е последна грижа. И най-безчувственият, и най-тъпият, и най-загубеният селянин е светец и мъдрец в сравнение с нашите политиканстващи нищожества. Селянинът, колкото и да е оглупял, никога няма да наблюдава безучастно, когато нивицата му изгаря от сушата или пък когато я задушават бурени. Как се отнасят към своя народ онези, които уж той, народът избра, за да го управляват?
"Хората са смазани от мизерията, безработицата, съсипващите данъци и неудържимото раздържавяване на нашата и без туй мнима държавица. Студентите чакат само мига, когато ще могат да побягнат свободно на Запад, за да не се върнат никога в тази долина на скръбта. Старците ще измрат, и не знам освен ромите и турците, какво население ще остане още тук. Само колко символично е, че точно на границата между двата века и хилядолетия, отрочето, родено в решаващата секунда е циганчето, кръстено Веселин!
Това е поличба и статистически предвидим факт! Поциганизирането на българите и българизиране на ромите е светлото бъдеще на тази страна без бъдеще!" - проф. д-р Иван Славов
Не виждате ли? - те, нашите управници проявяват загриженост към шестима българи /така и трябва да бъде!/, но същевременно проявяват престъпно нехайство към трагедията на милиони. Как да не заподозрем управниците си в лицемерие? През март 1990 г. президентът на Панама Гилермо Ендара обявява гладна стачка в знак на солидарност с мизерстващия и гладуващ панамски народ. Ето кое наричам аз солидарност и съпричастност със страданията на народа! Нашите парламентарни кречетала са твърде далеч от подобна саможертва. Тяхна единствена цел е да наберат известни симпатии, необходими им за предстоящите избори. Нищо друго! Съдбата на лекарите е последна грижа, животът на някакви си българи за тях нищо не значи. Всъщност първоначалната загриженост бързо бе забравена. Сега Стоянов и Костов умуват дали закрилата на българите в чужбина представлява евроценност или не. Какъв е истинският облик на властващите в България политически джуджета? Забогатяха, угоиха се, а когато ги обвиним в корупция ни отговарят, че нямаме доказателства. Когато пък имаме - не искат да ги погледнат. Или ни арестуват за “клевета срещу политическия елит”. Те искат да бъдат вечно министри и депутати поради липса на доказателства. На всичкото отгоре използват една страшна човешка трагедия, за да ни излъжат колко милеят за нас, колко ни обичат. "Ако не беше склерозата, аз щях непрекъснато да мисля за народа!" - патетично изрече известен представител на нашата политическа класа. И затъпялото стадо му ръкопляскаше...
Нека си припомним още един прелюбопитен факт. В началото на своята политическа кариера, онези от "новата класа" оставиха избралите ги мизерстващи поданици и се втурнаха да присъстват на някакво световно първенство по футбол в САЩ. Та дори поискаха да им благодарим, че се отишли да почетат с присъствието си играта на българския отбор. Сякаш всичко друго в държавата ни беше наред, сякаш хазната ни пращеше по шевовете от излишна валута, та трябваше парламентарните ни кречетала да я облекчат от непосилния товар. Сега пък чувам, че Иван Йорданов Костов си спретнал дружинка, взел самолет и отишъл да гледа откриването на олимпиадата в Сидни, Австралия. Още малко и ще помисля, че Сидни се намира на съседната улица в Драгалевци! Колко струва наемането на самолет до Австралия, кой е платил сметката с какви пари...? А когато не се занимават със спорт, управниците си уреждат фестивали - бирени фестивали, фолк фестивали, фестивали-надпявания... Състезания без край, първенства "до дупка". Новата класа си гледа удоволствията, пък ние тук ако ще от глад да измрем, никой не го е грижа.
Какви методи използва парламентарната сган в "борбата" за живота на нашите медици? Праща им склерозирали стогодишни адвокати. И разчита на руснака Евгений Примаков, виден функционер на КПСС и КГБ за посредничество. Всъщност комунягите твърде добре познават Муамар Кадафи и твърде лесно биха се разбрали с него, стига да искаха. Нали когато той взе властта, техните вестници крещяха: "Слънцето на Либия изгря през нощта". Нали те въоръжаваха Джамахирията, нали те я подкрепяха във войната срещу световния империализъм? Защо сега не използват старите си връзки и изграденото си влияние, ами ни пробутват евтини номера? И защо така ужасно се боят истината да не види бял свят? Достатъчно беше Христо Данов да намекне, че трябва да се види произходът на заразената кръв, за да го направят председател на Конституционния съд, та да му затворят устата. А по-късно да го убият в Правителствена болница, за да не проговори никога. Поне такова е мнението на неговия син. Не, от тези типове нищо добро не можем да чакаме. И ако ние, българите искаме да живеем, трябва да се отърсим от зловредното им управление и да заживеем по свой, български закон. Иначе много бесилки ще дочакаме, и на много вайкания ще се наслушаме.
“ Ама ние сме цивилизовани, ние сме бяла държава” - заяви един правосъден министър. Наистина ли сме толкова цивилизовани, щом позволяваме на доказани криминални престъпници, като известния Цветелин Кънчев с прякор Хищника да ни творят законите? И наистина ли сме бяла държава, щом животът ни е толкова черен? И нямаше ли да е по-добре за нас, ако бяхме поразмислили над думите на обвинявания /обвиняван от “топидиоти”!/ в нецивилизованост либийски ръководител: “Ако парламентът е сформиран от една партия в резултат на нейната победа на изборите, то той вече се явява не парламент на народа, а партиен парламент.” - /Муамар Кадафи “Зелената книга”/ Защото в края на краищата ние искаме да живеем по-добре, а не да си осигурим одобрението на разните задокеански наставници, които ни съветват как точно да гласуваме и на кого да окажем доверие. Ако ги послушаме, възможно е да стане по-добре, но за тях, за партията на грабителите, а ние ще измираме като мухи под одобрителните ръкопляскания на бездушни паразити. И още: как ще ми обяснят нашите непогрешими ръководители факта, че белите хора, гражданите на бялата държава предпочитат да отидат доброволно в черна Африка като бели роби, защото тяхното уж бяло Отечество не съумява да ги задържи с нищо?
Бившите /?/ комунисти и техните лъжедемократически наследници осъдиха България на смърт. С активното адвокатстване на парламентарно представените разбойници, чужди сили се заеха с ликвидирането на българската нация. Постепенно отнемат на българина всичко, което може да му е отнеме, българинът е лишен дори от правото да вдигне глас в своя защита, българинът няма правото дори на мирен протест, защото на ДС, прощавайте - на НСС това й е работата - да арестува недоволните. "Имайте търпение! Всичките трудности са само временни. Ще минат някакви си сто - двеста години и преходът ще завърши." - така ни залъгват те и ние с цялата си наивност вярваме. Не се ли свърши вашата наивност, българи? Не се ли изхаби търпението ви? Управляват ни не личности, не дори хора, а плъхове, жалки плъхове. Затова Българският Кораб потъва. Но как да прогоним плъховете, когато те са капитани, а знае се, че капитаните напускат кораба последни! Впрочем вината е у нас, защото именно ние направихме от плъховете капитани. На 4 февруари 2001 В интервю по “Неделя 150” на Националното радио, лидерът на Евролевицата Александър Томов заяви: “Моята държава не е скапана!” Наистина, държавата на Томов не е скапана. Неговата държава. Само че тя има твърде малко с държавата, в която сме принудени да живеем ние. Държавата може да е тяхна, само че вече не е наша.
***
Но да се върнем към започнатата тема.
И така - лекарите ни ще ги съдят и вероятно ще ги обесят. Правителството и президентът доказаха, че нямат други намерения, освен вдигането на пропаганден шум и хвърлянето на прах в очите. В своята безпримерна наглост те стигнаха дотам, че забраниха и на вестниците да огласят истината за случая. Сакън, не умувайте по темата да не си развалим достлука с братята американци! Иначе току-виж утре г-н П/резидента забравили да го поканят в САЩ за някое честване или за някой футболен мач. Но дали пък цялата трагична история няма и добра страна? Ако гибелта на шестимата българи доведе до подем в нашето национално чувство, то смъртта им няма да е напразна. Ако българските родолюбци най-сетне се осъзнаят и застанат под едно знаме, дали невинните жертви на либийския марксически произвол няма да се превърнат в онази национална обединителна спойка, която днес така много ни липсва? Не става въпрос за формалното обединение на националистическите партии и организации в България. По-нататък ще изясним, че практически такива не съществуват. А доколкото съществуваха, властите ги съсипаха. Въпросът е истинските, честните, убедените националисти да намерят път едни към други. В името на общите идеали, в името на общата ценностна система, в името на поставените общи цели. И тогава, когато България бъде отново наша, когато съумеем да се наложим като уважавана, почитана от всички нация, то никой повече няма да посмее да си играе с живота и смъртта на българи в името на свои дребни политически цели, както това се случва днес.
Е, добре, нека признаем, че сега, в момента те наистина са по-силни от нас. Но допустимо ли е заради тяхното временно надмощие да им предадем живота и бъдещето на децата си, само за да отложим неизбежната гибел, която ни готвят? Не е ли по-разумно да поведем борба, както много пъти досега сме повеждали срещу враговете на България и да ги победим, както много пъти сме побеждавали многократно превъзхождащи ни сили?
И още малко разсъждения по въпроса за самозащитата. Тъгата стана главният белег на нашия свят. Въпросът, който сега си задавам, е как да преобразим тъгата в ярост, как да я предизвикаме да се превърне в ярост? Чуйте мнението на един от новите руски идеолози:
"Онзи, който не се готви за участие в битката, който се отказва от ролята на войника, той не се записва сред дезертьорите, а сред жертвите. Рано или късно войната го настига. Но не като жив и свободен, приемащ достойно предизвикателство като благородно същество, а като жалка неодушевена кукла, като пасивен предмет, възнамеряващ евтино да се изплъзне от могъщото предопределение." - Александър Дугин
На нас изглежда ни харесва да бъдем безпомощни жертви.
Стигнахме до любимия журналистически въпрос - предсрочните избори. Според мен, няколко месеца и едно ново правителство не са от особено значение, щом държавицата ни се управлява от Международния мошенически фонд - послушен инструмент на Интернационалния паразитен център. Но хайде, нека видим как стоят нещата с изборите.
Избори ще има. Все едно кога. Тази есен, догодина, но ще има. И след провала на СДС, вероятно отново комунистите от БСП ще имат мнозинство в следващото Народно събрание.
"Край!" - истерично крещят някои - "Това ще е краят!".
Ами като я докарахме дотам, нека помислим за по-нататък. Историята не свършва, нали? Животът продължава. Но как?
Да видим какво съм записал след последните предизборни телевизионни обръщения: "16 септември 1999 година. Парадът на идиотите започна пак. Така наречената "демокрация" устрои поредния си цирк. Разни човешки недоразумения, вживяващи се в ролята на обществени вождове дърдорят всякакви глупости, като си въобразяват, че това е предизборната пропаганда. И никой измежду набедените за политици нищожества не използва отпуснатото му време, за да каже пред всички какво наистина се върши в България. Или може би не знаят какво се върши около тях? По-зле, тогава..." Аз обаче зная и ще го кажа!
***
Милиони българи заложиха на СДС, повярваха на измамните обещания, само че надеждите за светло бъдеще, за достоен живот и възмездие над болшевишките престъпници бяха излъгани. Народът, българският народ не само обедня, не само бе споходен от мизерия и глад - той се изправи пред ужаса на гладната смърт. Няма работа, няма препитание, няма помощ, няма съчувствие, няма разбиране. Няма справедливост. Няма бъдеще. Българите се почувстваха най-излишните хора на света. Никой не ги търси, освен за данъци, никой не им обръща внимание, никой за нищо не ги пита, никой не се интересува от мнението им. Синята надежда се превърна в синя мъгла; Съюзът на Демократичните Сили /Съюз на ДС/ стана $Д$, /Съдружие за далавера и съсипия/, еднолично дружество на мургавия вожд Иван Костов. А милиони българи виждаха в него именно СДС! Сега $Д$ гледа към чужденците, какво да им даде и какво да вземе от тях, българите вече нищо не са в състояние да предложат. Пък и какво общо има Командирът на $Д$ с българите, та да милее за тях? Циганинът Костов започна да провежда расистка политика на геноцид срещу коренното държавотворческо население на България.
Седесарковците се хвалят с безмерни успехи, даже съставиха Календар на Успехите. Обаче никой не им вярва, че са свършили нещо полезно. Аз им вярвам и знаете ли защо? Разбира се, че правителството е свършило огромна работа за последните четири години! Я си спомнете какви слабички бяха /Тук изключение прави само Ал. Божков, той и преди си беше достатъчно дебел/, когато скачаха на митингите през 1997-ма и ги вижте как са надебелели сега.
По време на платения полубунт през януари 1997 г. $Д$ ни обеща нов път и нов живот. И ни поведе! По пътя на Разочарованието и Безнадеждността към задгробния живот, към Отвъдния свят. Всъщност проблемът на СДС не е в Желю Желев, във Филип Димитров или Иван Костов. Проблемът не е в лидерите, а в сбъркания модел на пълно подчинение пред чужди, противобългарски сили. Проблемът е в непоносимостта на седесарите към ветераните на противоболшевишката съпротива и в търпимостта им към комунистическите престъпления. Проблемът е в омразата на сините лидери към българския народ. Демокрация ли, каква демокрация? Някога /Далеч преди Девети ноември 1989-та, драги ми късопаметничета!/ ние се разбунтувахме срещу комунизма заради отнетото ни право на личностно развитие и индивидуални постижения, а днес на хората е отнето дори най-свещеното човешко право, правото на живот - и всички мълчат. Така нареченото население се свива уплашено в очакването на чудо, а чудото все не идва. Около нас вилнее хаос. Позволявам си да припомня една полузабравена история, каквато едва ли се е случвала другаде по света. През март 1993 г. от гардероба в Народното събрание откраднали шлифера на тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов. Крадци на дребно, джебчии, а ние разчитаме те да ни управляват! При всичките им уверения в демократичност и отказ от комунизма, очите ни виждат съвсем друго. Отново станахме НРБ - Неработеща Република България. А толкова ни се искаше да бъдем Царство!
Да, тогава си искахме Царя и вярвахме в него. Без да подозираме, че след като той си дойде, ние пак ще си останем република. Само че царска. Или още по-точно – царско-криминална. Царят също се оказа въвлечен в голямата игра по ликвидацията на Царство България. Цар-предател! Това никъде по света го няма, но у нас всичко е възможно.
Ще дам думата на човек, който не ми е съидейник, но в случая сме на едно мнение: “Какво ни предстои? Гибел, разтваряне и изчезване. България вече я няма. През февруари в Москва на руски в много голям тираж излезе енциклопедия за деца и юноши, превод от английски. В нея няма България нито като текст, нито в картите. България е включена в състава на велика Турция.” - академик Тодор Дичев, 1998 г.
Ето и допълнителен щрих за доизясняване на цялостната картина: През януари 2001 Иван Костов събрал шефовете на “мутрите” и им дал ултиматум: “Правете каквото ще правите, но искам за изборите да има пари!” Това е пазарна демокрация в действие, а не законност и ред, както си въобразяват разни невежи. Докъде довежда криминалното управление? До хаос, а после до пълна ликвидация.
Всъщност - нищо ново. Подобна методика е измислена и използвана отдавна, само че ние не знаем: "Ян-Дуту е опитен управник. Той знае как да преведе в необходимото време всичките си натрупани милиони в чужди банки; пак той решава съдбата на поданиците си чрез бой с петли. С кумирите Ян-Дуту е много груб. Той ги шиба, дави и им реже ръцете и краката. А след това замества виновния бог с местния демон, когото току-що е удостоил с нова титла." - Николай Рьорих. Не ви ли е срам, българи, че ви лъжат по такъв долен, азиатски начин, а вие се съгласявате с лъжците, та даже им захваляте? Не знаете ли, че накрая идва Императорът и с местните деспотчета е свършено? В нашия случай преди това ще бъде свършено с местното население.
***
Не мога да подмина свръхзагадъчното съобщение, появило се върху страниците на в-к "Монитор" на 13 юли 2000 г.: Иван Костов щял да иска от Европейския съюз те да ни изработят някакъв Идеал, някаква Идея, с която да бъдат спечелени обезверените и отчаяни българи. Някаква Идея, която да заместела Българския национален Идеал. В противен случай съществувала реална опасност от възникването на силно националистическо движение в страната. Защо Костов не си го каже направо, че му трябва идея, годна да противостои на разработената от моите Учители и от мен Идея? И че в противен случай Движението, чиито основи положих може да се превърне в сериозна опасност за тях, претендиращите да ни управляват вечно, или поне докато измрем до крак. Еднаквоговорещи и еднаквомислещи, те се боят до смърт от появата на нови идеи.
Нима още не разбирате, че СДС е партия без идеология? Ако пък трябва все пак да определим някак светогледа и веруюто на седесарите, то ние можем да го определим единствено като криминалдемократическо. Всичко друго е маска. Само че Животът сваля маските и народът проглежда!
Комунягите взеха от Запада огромни доларови заеми. После комунизмът уж нещо падна. А малко по-късно на власт дойдоха демонократите от Съюза на ДС. За да върнат заемите, с които червените бандити си накупиха дворци из разни райски кътчета на планетата, демократите разрешиха на чужденци да приватизират, да изкупят държавата ни. Демократите продадоха нашата държава, за да върнат заемите на комунягите. После и те по комунистически пример взеха нови заеми за нови дворци. /Доста се писа за къщите и фондацията на сем. Костови, за къщите на сем. Бисерови, за десетките апартаменти на сем. Берберян... Само че кой ли обръща внимание на подобни дреболии?/ Заеми, които ние ще трябва да изплащаме. Ние, оставащите. А те ни убеждават какви огромни успехи са постигнали, като са ни потопили в борчове до шия. Като са предали държавността ни на чужди управници, като са лишили българина сам да каже какво бъдеще желае. Народът ни остана без държава. А ДС оправда своето име "Ударен юмрук на партията". Да ни е честита новата демокрация! Всъщност не е нужна кой знае каква проницателност, за да се досети човек каква е политическата ситуация в България. Достатъчно е да съпостави как служителите на ДС и функционерите на СДС не само говорят едни и същи неща, но и ги казват по един и същ начин. За непредубедения наблюдател е предостатъчно да види как ченгета и седесарковци се отнасят с еднаква, повтаряща се в детайли нетърпимост към ветераните на противоболшевишката съпротива.
Всъщност нищо ново под слънцето. Още Захари Стоянов пише: "Може ли човек да не се вълнува, когато единствената сестра на Стефан Караджа подава ръка за позорна проситба? Когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и се погреба без свещеник, а двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се голи и боси?... Луди глави са били ония, които са пущали куршума в мозъка си за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им дойде ума в главата." Не е ли съвсем същото и днес?
Ще кажете, че се занимавам с компромати. Компромати ли? Такава дума в българския език не съществува. Има неудобни истини. Но тъкмо защото си затворихме очите пред неудобните истини, сега ни се налага да живеем толкова неудобен живот. Нека се научим да задаваме въпроси и да изискваме отговори. Нека като начало започнем поне с това!
Ето, разшумя се около парите, дадени от мафията, от "омразната руска мафия" на фондация "/Циганско/ Бъдеще за България". Или по-точно на Елена Костова, съпруга на министър-пред/се/ателя. Разшумя се и около единия милион DM, даван всеки месец на СДС от търсения за криминални престъпления в Израел руски евреин Майкъл Чорни. И никой не си помисли, че всъщност няма нищо чудно, нищо нередно, тъй като самото СДС е част от мафията, а въртенето на определени суми пари вътре в една организация е често срещана практика. Елена Костова си е получавала заплатата /или възнаграждението за определен род услуги/, нищо повече. И че е в реда на нещата мафията да подпомага своето подразделение СДС. Ако пък някой вижда в СДС политическа партия, при това партия от европейски тип, то грешката си е негова.
Всъщност българският народ не се оказа толкова сляп. Само няколко години по-късно от СДС няма нищо да остане. Само блед спомен за минала слава. Триумфът на негодниците винаги е кратък.
Казвам си: какво спечелих аз, че те взеха властта? Отговарят: "Сега не е като преди, сега можеш да псуваш и няма да те арестуват!" Да, може и така да е. Само че аз искам не да псувам, а да говоря разумно. Обаче тогава те, които разрешават псувните, се показват твърде нетърпими към разумните слова. Наистина ли аз спечелих, че те взеха властта? И дали за мен е разумно да подкрепям нещо, което поне досега ми донесе единствено страдания и загуби? Проблемът на СДС, а после и на Царя е, че същите мисли взеха да спохождат повечето българи. Макар малка част от тях още да таят някакви надежди. Ами да се обърнем и към тях, към последните верващи.
А, да Европа, Европейският съюз, NATO... Какво ни интересува Европа, щом живеем в България? Всъщност за коя Европа става дума?
"Ние, европейците знаем кои сме и откъде сме дошли. Не е необходимо да се принизяваме до равнището на най-ниската база за сравнение в днешния свят, само за да задоволим червените и либералите в тяхното фалшиво пледиране за равенство. Ние приемаме, че сме постигнали велики неща в историята. Всички останали в света са свободни да докажат своето равнение с нас, а не обратното." - Гретъри Лодър - Фрост
ние, българите имаме още по-голямо основание да повторим същите думи. Не приемаме ли за европейска воля временното надмощие на кабалолибералните и кабалосоциалистически тенденции в политическия живот на Стария континент? Не извършваме ли под американски натиск всъщност едно истинско предателство спрямо народите на Европа като се съгласихме да изпълняваме ролята на мост за разни неканени пришълци, нахлуващи от Азия и Африка? Чехите издигат стени срещу циганите. Германците громят общежития на гастарбайтери. В Австрия национализмът избуява. Във Франция Националният фронт на Жан - Мари льо Пен печели все повече симпатии. Италианското социално движение и Северната лига са сериозен фактор в политическия живот на Италия. Колкото до англичаните - те едва ли са забравили вълненията на чернокожи емигранти през септември - октомври 1985 година, когато пламъци обхванаха не един и два британски градове. Обединеното кралство тепърва ще ни поднася изненади. И може би затова е Шенген, затова е ясно изразеното нежелание на останалите европейци да ни приемат сред тях? Даже да ни приемат, те ще поставят условия. Но да се върнем на наша земя. Тук националният въпрос прие една твърде политическа окраска, затова мисля, че се налага да го разгледам по-подробно. При това посредством /За ужас на демократите!/ един европейски пример.