Българският дионисиев комплекс софия 2008 съдържание увод Іглава Актуализиране на митологичното Образът на Дионис като идентификационен схематизъм > Българите и Дионисиевското начало
| Вид материала | Документы |
- Программа тура: 1-2 день: Выезд из Киева поездом №59 Киев София с центрального Киевского, 97.47kb.
- Алтайск Серия «София Ургас», 611.71kb.
- Мичио каку параллельные миры «софия» 2 0 0 8 Об устройстве мироздания, высших измерениях, 5404.28kb.
- Список науково-методичних праць за 2009 рік сумця о. М. Публікації наукових статей, 51.1kb.
- Франклин меррелл-вольф, 1273.52kb.
- Собор Св. Софии Айя София, 16.31kb.
- Первая. Свидетель действий силы, 3443.16kb.
- Richard maurice bucke, 6336.45kb.
- Нефтегазовый комплекс и модернизация (вторая половина XX начало XXI вв.) Славкина Мария, 498.33kb.
- Вводный курс. Перевод: К. Семёнов Редакция: М. Добровольский, М. Неволин Обложка:, 3856.99kb.
ДИМИТЪР ЦАЦОВ
БЪЛГАРСКИЯТ ДИОНИСИЕВ КОМПЛЕКС
София 2008
СЪДЪРЖАНИЕ
Увод
І глава Актуализиране на митологичното
1. Образът на Дионис като идентификационен схематизъм
2. Българите и Дионисиевското начало
3. Дионис като стожер на балканобългарския титанизъм
ІІ глава Аргументационен строеж
1. Романтичният човек
2. Крайността на интелекта и безкрайността на волята
3. Дионисиевското като абсолютен дух
Заключение. Репрезентационистката и презентационистка епистема
Увод
“Нека се знае, че всяка идея,
която не изхожда от
националното ни огнище,
е противобългарска и
реакционна.”
(Д-р Янко Янев. Духът на
нацията –
сп. Отец Паисий, кн. 6, 1933,
№1, 8-10)
При осмислянето на националната българска история съществува една основна смислова фигура, която при различните автори има различно наименование – Цветан Стоянов говори за Дионисиев комплекс, Иван Хаджийски – за българска работа, Петър Мутафчиев - за духа на отрицанието, Янко Янев – за Дионисиевско начало и т.н. Независимо от различните акценти явлението е едно и също и отразява съществен идентификационен схематизъм. Най-общо тук се фиксира наличието в българското самоосмисляне на усещането за нещо вторично, отрицателно, еретично, разрушително или обобщено казано това е тенденцията на движение към историческа маргиналност, което означава, че в българската етнонационална характерология доминира в по-голяма степен не конструктивното историческо творчество, не центростремителното движение на градежа, а центробежните сили на периферността.
Емилиян Станев в “Антихрист” точно описва този идентификационен механизъм: “И се замислих над българския ум, дето кумири не признава, закона не тачи, със зло и добро хитрува и на жестока земна правда робува. Отделили сме небе от земя, истина от правда, на господа гледаме като на детище, своеволничи всеки, умува и свободията си почита повече от своята икона. От тая земна правда е отровена и моята душа, владико, както твоята от горния Ерусалим… Сами рушихме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди”. По друг начин се интерпретира този феномен от Иван Хаджийски: “Думите “българин” и “българска работа” у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефалщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин “Българин”. “Българска работа” (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.” (Хаджийски 1974: І: 26).
Настоящото изложение не е критичен анализ, апологетика или негативна деструкция, а тематична реконструкция, прочит, разказ за онова, което Янко Янев казва за българския Дионисиев комплекс и неговата аргументационна архитектоника в произведенията си от 20-те години на ХХ век. През този период тази тема най-релефно се поставя и аргументира и заслужава да бъде представена пред по-широка публика, не само защото в досегашните изследвания на нашата философско-културна история не й е обръщано внимание, но и защото Янко Янев е един от българските мислители, който не само създава една оптимистична теория за историческата съдба за българския народ, но и изгражда цяла философско-историческа теория, върху която се основава неговото разбиране за българския Дионисиев комплекс. Може да се каже, че още през 20-те години на ХХ век той полага основите на една народопсихологическа теория за българския народ, която е фундирана философски. Образът на Дионис като концептуален персонаж (Асенова 2006: 66) е много съществен елемент от “биографията” на българския народ, която се съчинява и “разказва” в период на усилен процес на идентификация. В такова време живее Янко Янев и центрира своите социално-исторически рефлексии чрез Дионис. Това съвсем не са случайно промъкнати фрази за дионисиевското. Ето защо настоящата разработка е посветена на част от историята на българските кризи на идентичността и търсенето на нова. Дионис е съществен “герой” от този “сюжет” и поради това заема особено място в българския модернизъм (Пенчев 2003: 219). Нужно е да се чуе автентичният глас на Янко Янев в кризисното време за българската историческа съдба, случило се през 20-те години на ХХ век. В този смисъл “разказът” е елемент от все още неосъществената история на българските идентификационни схематизми, доминирали в едно или друго време. В композицията на Янко Янев за българския Дионисиев комплекс ще прозвучат и много съвременни мотиви. В този смисъл това не е само история, но и настояще.
Различните автори имат различно отношение към този идентификационен схематизъм. Цветан Стоянов нарича този комплекс робски. Позицията на Петър Мутафчиев е, че духът на отрицанието има деструктивна роля в българската история. Иван Хаджийски обаче гради по-оптимистична визия. Янко Янев също вижда в българския Дионисиев комплекс извора на позитивна, творческа сила, способна за значително историческо творчество.
За да изпъкне по-ясно тази разлика е нужно кратко представяне на Дионисиевия комплекс в интерпретацията на Цветан Стоянов. Във въображаемия диалог между Ботев и Каравелов (“Втората част на разговора”) Цветан Стоянов ясно формулира хипотезата си за т.нар. Дионисиев комплекс на българина. За какво става дума? На въпроса на Ботев “Ти си спомняш докъде бяхме стигнали, нали?” Каравелов отговаря: “Бяхме стигнали до комплекса”. Ботев допълва – тогава ти каза, че българската нация страда от един страшен комплекс - комплексът е еретически, защото никъде в световната история не е имало толкова много ереси, събрани на едно място (най-малко две трети от тогавашното българско население е еретическо). Този комплекс съществува много преди турското робството.” (Стоянов 1999: 136).
За Цветан Стоянов Дионисиевският комплекс е и робски комплекс. Еретикът и робът са едно и също нещо. Ересът не е бунт, а лъжебунт, защото борбата не е доведена до край. Тези, които не могат да бъдат истински бунтовници, са еретици. Те само рушат, те си служат само с отрицателни съждения, а това е сигурен белег за робско мислене – вечно недоволство, но и вечно безсилие, глухо ръмжене, мърморене и присмех. У нас и ереста е “влошена”. Съдбата на на всички новопоявили се неща в България (онова, което сме възприели), ние по някакъв начин винаги сме успявали да развалим, да смъкнем на по-ниско равнище. “Каквото българските владетели били внесли от другаде, излязло карикатура; каквото нашите търговци домъкнели от Виена или Смирна, полека-лека се загрозявало – защо ставало така, никой не знаел, предметите бели уж същите, а се загрозявали. Ето, един ярък пример са шопите, за тях разправяли, че имало много латинска кръв от кръстоносците, които по време на походите заселили тези области. Е, добре, нещо от латинското остроумие било останало у шопите, но боже мой, какво разстояние от едните до другите… Сякаш тук действа някаква сила, някаква закономерност, “принципът на влошаването” я бе нарекъл Каравелов, едно непрекъснато смъкване…”(Стоянов 1999: 136).
Цветан Стоянов се връща съвсем назад, за да обясни, защо нашата страна е най еретическата. Траките са онези, които са създали бога на двойствеността – Дионис, той е чисто тракийско създание, той е винаги антитезата, преминаването от едното в другото, тъмното срещу светлото. Духът на Дионис остава и след идването на славяните и прабългарите – в курбаните, в лазарките, в оплаквачките, които заменяли старите вакханки. Той е, който подклажда един глух ропот срещу християнството и затова християнството е толкова чуждо на народа ни. За Цветан Стоянов първото голямо “влошаване” в нашата история е богомилството – вакхическото се е превърнало в богомилство. Ересите разяждат цялото общество и побеждават. Нацията се еретизира и се достига до там да няма нация и държава, тя е само фасада, царете са само призраци, няма и църква, няма и култура – като се изключат няколкото църковни писатели, скучни до смърт, всичко друго създадено в България е апокриф. Ето защо в България не се познава нормалното творчество, излязло навън, на светло. Тук творецът трябва да се зарови дълбоко в земята и оттам с гъгнещ глас да промълви своето слово. Това за Цветан Стоянов е котловинна, апокрифна култура, която е винаги скрита, нелегална, независимо от това дали се преследва или не. Без индивидуалност, индивидуалността не е важна, важна е скритостта. Котловинна скритост. Така без култура, без държава, страната е била обречена, всички възможни спойки са прекъснати. Трябвало е да дойдат турците… Еретиците, научени да казват “не” на всичко, са вече изравнили своя цар с чуждия. Там, където са най-еретичните области, там са се помохамеданчили. Боговете също са заменени. Остава само да се оцелява физически: скрий се – не прави хубава къща, не вземай хубава жена, ако заекваш, заеквай повече, ако куцаш, куцай повече. Това можеш: котловината и скритостта, липсата на индивидуалност и най-важното - не вярвай в нищо (то също ти е познато – ни цар, ни бог, ни дявол). Настъпва и второто влошаване, според Цветан Стоянов, което идва след поп Богомил, който се модифицира като Хитър Петър. Той е емблематичният образ на лъжебунта на ереста, в който духовността се битовизира, духовното е отречено. “Око да види, ръка да пипне”; залепване за котловината, защото “не всичко, което хвърчи, се яде” - скептицизъм и ирония, но влошени. Защо народът е избрал Крали Марко за символ на своята сила, пита Цветан Стоянов като се знае, че той е бил страхливец, който накрая предава братята си и се бие на турска страна. “Вижте, сякаш подсъзнателно българинът ни казва: аз вземам най-голямата кал и от нея ви правя великолепие, мръсникът, който на Косово поле ни заби ножа в гърба, той ще стъпва с единия крак на Хемус, с другия на Витоша! Няма герои, няма предатели, и те са заменими, героят е предател, щом ни вдига на безсмислена борба, предателят е герой, защото, предавайки героя, ни запазва, а проблемът е само този – да се запазим. И ние възпяваме лъжливия юнак, за да покажем, че всички юнаци са лъжливи. Така у всеки българин заживява скрит Крали Марко, един подлец, който може сам да митологизира собствената си подлост. Националният комплекс е завършен – Дионис роди ереста, ереста роди хитреца, хитрецът роди предателствата.” (Стоянов 1999: 140).
Съвсем друга е интерпретацията за Дионисиевското начало, която дава Янко Янев. Тук вече преобладават светлите и радостни тонове. Точно от това имаме нужда днес – да се създават оптимистични виждания за нас самите и по този начин да генерираме ресурсите си за ускорено движение към историческите хоризонти.